— Кели… — Пам внезапно се напрегна.
— Какво има?
Ръката на Джон напипа колта и го изтегли няколко милиметра вън от кобура. Облицованата с дърво ръкохватка удобно прилягаше в дланта му. Но фактът, че се бе пресегнал за пистолета и че имаше нужда да го усеща в ръката си, говореше красноречиво и разумът му не можеше да пренебрегне тези думи. Бойните му инстинкти се обадиха, а предпазливата част от съзнанието му се задейства. Но дори и това събуди някакво чувство на гордост в него. „Хубаво е — помисли си той за момент, — че все още не съм изгубил рутината си.“
— Познавам тази кола… тя е…
— Добре — каза спокойно Кели. — Махаме се оттук. Права си, достатъчно стояхме.
Той натисна газта и зави наляво, за да мине покрай плимута. Помисли си да каже на Пам да се сниши, но това не бе необходимо. След по-малко от минута вече нямаше да ги има и… по дяволите!
Всичко стана заради един от клиентите, който караше някакъв черен кабриолет. Той явно вече си бе свършил работата и гореше от нетърпение да напусне квартала, защото изскочи внезапно иззад плимута. Но явно пред него имаше и друг нетърпеливец, защото човекът с кабриолета натисна спирачките. Кели бе принуден да стори същото. Не му се искаше да се блъска точно тук. Но обстоятелствата се стекоха лошо. Колата им спря почти наравно с плимута, чийто шофьор в този момент излизаше. И вместо да тръгне напред, той реши да заобиколи колата си. Така погледът му спря точно върху разтрепераното лице на Пам. Кели също гледаше в тази посока, защото знаеше, че човекът е потенциална заплаха, и видя промяната в изражението на мъжа. Той позна Пам.
— Добре, видях — прозвуча с ледено спокойствие оперативният му глас.
Джон изви волана още по-наляво, настъпи газта и подмина кабриолета и невидимия му шофьор. След секунди вече бяха на ъгъла. Кели се огледа за момент и направи остър ляв завой.
— Той ме видя!
Гласът й бе на ръба на истерията.
— Всичко е наред, Пам — отвърна Джон, докато оглеждаше пътя в огледалото. — Махаме се. Аз съм при теб и няма нищо страшно.
„Идиот такъв — наругаха го инстинктите и съвестта му. — Моли се да не тръгнат след теб. Колата им е три пъти по — мощна и…“
— Добре.
Едни силни ниско разположени фарове направиха същия завой като Кели преди двадесет секунди. Той забеляза, че се люшкат вляво и вдясно. Колата ускоряваше бързо и мокрият асфалт я унасяше. Двойни фарове. Значи не бе кабриолетът.
„В опасност си — обадиха се спокойно инстинктите на Джон. — Все още не знаем колко е сериозна, но е време да се събудиш.“
„Прието.“
Кели хвана волана с две ръце. Пистолетът можеше да почака. Джон започна да преценява положението и то определено не му хареса. Скаутът не бе кола за подобни приключения. Не беше нито мощна, нито пък спортна. Под предния капак се гушеха четири хилави цилиндърчета. „Плимут роудрънър“ разполагаше с цели осем и всеки бе по-голям от това, на което Кели разчиташе. Нещо повече, плимутът бе конструиран точно за бързо ускоряване и остри завои. Скаутът на свой ред можеше само да подскача по павирани улици, и то с не повече от тридесет километра в час. Не звучеше никак успокоително.
Кели разпредели вниманието си по равно между предното стъкло, пътя и огледалото. Между двете коли нямаше кой знае колко разстояние, а плимутът продължаваше да приближава.
„С какво разполагаме? — започна трескаво да разсъждава умът му. — Колата не е напълно безполезна. Бронята ти е голяма и здрава. Освен това купето е разположено високо, така че спокойно можеш да блъскаш с него. Плимутът със сигурност е бърз, но тази стара лелка в ръцете ти може да бъде — е, оръжие. А ти знаеш как да боравиш с оръжие.“ Кели вече не се чувстваше като оплетен в паяжина.
— Пам — каза съвсем тихо той, — защо не се смъкнеш на пода, скъпа?
— Те…
Тя го загледа втренчено, а страхът все още не си бе отишъл от гласа й, но дясната ръка на Джон я избута на пода.
— Да, изглежда, ни преследват. Сега ме остави да се оправя с положението, става ли?
Последната незаангажирана част от разсъдъка на Кели се гордееше с неговото спокойствие и увереност. Да, опасност наистина имаше, но Джон я познаваше доста по-добре от хората в плимута. Ако искаха да получат урок на тема „опасност“, значи бяха попаднали на добър учител.
Кели стисна волана и зави леко вляво, после натисна спирачките и извъртя рязко вдясно. Не можеше да маневрира бързо като спортната кола, но пътят бе широк, а и предната позиция му даваше право да избира посоката и момента. Нямаше да успее да им се изплъзне, но поне знаеше къде се намира участъкът. Просто трябваше да ги заведе там. Тогава сами щяха да се откажат.