Можеха да стрелят, да се опитат да повредят колата, но той разполагаше с колта и резервен пълнител. Освен това в жабката си имаше кутия с патрони. Дори и да бяха въоръжени, със сигурно не можеха да са толкова опитни като него. Щеше да ги пусне да се приближат… Колко ли бяха? Двама? Може би трима? „Трябваше да забележа“ — каза си Кели, но после си напомни, че нямаше време за това.
Джон погледна в огледалото. Само миг по-късно бе възнаграден. Фаровете на някаква друга кола осветиха плимута и тримата души в него. Той се зачуди с какво ли са въоръжени. В най-лошия случай с пушка. Имаше и по-неприятна възможност — да носят автомат. Но уличните бандити не бяха войници, така че вероятността бе минимална.
„Не прави прибързани заключения“ — посъветва го разумът.
От близко разстояние колтът на Кели бе не по-малко смъртоносен от пушка. Джон набързо се благодари за тренировките и зави наляво. „Ако положението стане напечено, позволи им да се приближат и им устрой малка засада.“ Джон знаеше всичко за засадите. Пусни врага и го удари отблизо.
Плимутът вече бе на десет метра зад него и шофьорът му явно се чудеше какво да предприеме.
„Това е най-трудно, нали? — попита мислено преследвача си Кели. — Можеш да се приближиш колкото си искаш, но другият си остава ограден от тонове метал. Какво ще правиш сега? Ще ме блъскаш ли?“
Не, другият шофьор не бе кръгъл глупак. Ако го блъснеше отзад, щеше да си пробие радиатора, което явно не му се искаше.
Плимутът се отклони вдясно. Кели видя, че светлините леко се отдалечават, но предната позиция му даваше преимущество. Той също завъртя волана надясно, за да им препречи пътя, и разбра, че на другия не му стиска да удари колата си. Джон чу свистене на гуми, което означаваше, че плимутът е намалил, за да избегне сблъсъка. „Май не искаме да ожулим червената боя, а? Ето че за разнообразие имало и добри новини!“ Следващият им ход бе да опитат отляво, но Джон отново блокира. Всичко това приличаше на…
— Какво става, Кели? — попита Пам с треперещ глас.
Джон й отговори със същия спокоен глас, с който бе говорил през последните минути.
— Ами това, че преследвачите ни май не са от най-умните.
— Това е колата на Били. Той си умира да се състезава.
— Значи Били. Този Били май доста обича колата си. Ако искаш да хванеш някого, трябва да си готов…
Кели натисна спирачките просто за да ги изненада. Скаутът наведе предница и Били добре видя масивната задна броня. Джон отново даде газ и погледна в огледалото, за да провери каква е реакцията на плимута. „Иска му се да ме държи изкъсо, но аз лесно мога да го откажа от подобно желание и това май не му харесва. Сигурно е някое от онези скапани горделиви хлапета.“
„Добре, сега ще ти покажа как действам.“
Кели реши да не насилва нещата. От усложнения нямаше смисъл. Но все пак трябваше да изиграе картите си много внимателно и много хитро. Мозъкът му започна да изчислява ъгли и да пресмята разстояния.
На един завой Кели стъпи върху газта повече от необходимото. Колата почти се завъртя на сто и осемдесет градуса, но това влизаше в плана. Джон я изправи със закъснение, колкото да създаде впечатлението, че е лош шофьор. Били явно мислеше себе си за страхотен. Плимутът използва завоя и широките си гуми, за да намали разстоянието и да огледа лявата страна на скаута. Едно умишлено сблъскване, и колата на Кели щеше напълно да излезе от строя. В момента плимутът контролираше положението или поне така си мислеше шофьорът му.
„Добре…“
Кели не можеше да завие надясно, защото Били го блокираше. Той избра левия завой и свърна в една улица, около която се виждаха множество свободни парцели. Тук явно щяха да строят магистрала. На мястото на съборените къщи сега имаше само дупки, пълни с кал от нощния дъжд.
Кели се обърна да погледне плимута. „Охо.“ Десният прозорец на мястото до шофьора се отваряше. Това можеше да означава само едно: оръжие. „Май доста си поигра с тях, Кели…“ Но Джон внезапно осъзна, че новата ситуация можеше да се окаже и полезна. Той погледна към плимута и им позволи да видят физиономията му: ужасено лице и отворена уста. После натисна спирачката и зави остро вдясно. Скаутът подскочи над полуразбития тротоар — очевидна проява на паника. Пам изпищя от внезапното сътресение.
Шофьорът на плимута знаеше, че колата му има по-хубави гуми, по-добри спирачки и е по-мощна. Освен това той притежаваше бързи рефлекси, които Кели вече бе забелязал. Маневрата му бе повторена. Спортната кола прескочи ронещия се цимент на тротоара и последва скаута през останките от къщи, като попадна право в капана, поставен от Кели. Плимутът успя да измине само още около двадесет и пет метра.