— Когато дойдох тук преди — полицаят погледна часовника си — около единадесет минути, наоколо не се виждаше никой.
Двамата офицери се отдръпнаха да направят път на лекарите.
— Виждал ли си го и преди?
— Не.
— Огледай тротоара.
— Добре — отвърна Монро и започна да обикаля около колата.
— Интересно какво се е случило — каза на себе си дежурният офицер.
Той погледна отново към тялото и изпръсканата с кръв кола и си помисли, че може никога да не научат. Толкова много престъпления, извършени в този район, така и не се разкриваха. Това не беше много приятна мисъл. Той се обърна към лекарите:
— Как е той, Майк?
— Изгубил е много кръв. Раната със сигурност е от пушка — отвърна запитаният, докато нагласяваше твърдата медицинска яка. — Във врата има няколко сачми. Някои са доста близо до гръбначния стълб. Това въобще не ми харесва.
— Къде ще го карате? — попита дежурният офицер.
— Университетската болница е препълнена — обади се по-младият лекар. — На Белтуей е станала катастрофа с някакъв автобус. Ще трябва да го занесем в „Хопкинс“.
— Това означава десет минути повече път — измърмори Майк. — Ти ще караш, Фил. Кажи им, че се касае за сериозна рана и ни трябва неврохирург.
— Ясно.
Двамата мъже вдигнаха тялото на носилката. То реагира на движението и полицаите помогнаха, докато лекарите го привържат с коланите. Междувременно пристигнаха още три патрулни коли.
— Наистина си много зле, приятелче — обърна се Фил към тялото, макар да не бе сигурен, че го чува, — но ей сега ще те закараме в болницата. Да тръгваме, Майк.
Натовариха тялото в линейката. По-старшият от двамата лекари — Майк Итън — закрепи една банка с кръв на стойката. Поставянето на системата се оказа по-трудно, защото човекът лежеше по корем, но той успя точно когато линейката потегли. Шестнадесетминутното пътуване до болницата „Джон Хопкинс“ бе запълнено с наблюдение на болния — кръвното му налягане бе застрашително ниско — и с оформяне на някои предварителни документи.
„Кой си ти?“ — запита се тихо Итън. Доброто физическо състояние бе очевидно. Възрастта — около двадесет и шест, двадесет и седем години. Не приличаше на наркоман. Ако можеше да се изправи, човекът щеше да изглежда доста заплашителен, но не и в това състояние. Сега приличаше повече на голямо заспало дете — с отворена уста, която поглъщаше кислорода от прозрачната пластмасова маска. Човекът дишаше тежко и твърде бавно, което съвсем не успокояваше Итън.
— Дай повечко газ — подвикна той към шофьора, Фил Маркони.
— Пътят е доста мокър, Майк. Правя каквото мога.
— Хайде, Фил, вие италианците можете да карате като луди!
— Но за сметка на това не пием като вас — засмя се колегата му. — Току-що се обадих. Хирургът ни чака. В „Хопкинс“ май нямат много работа, така че са напълно готови за посрещането ни.
— Добре — отвърна тихо Итън.
Той отново се обърна към ранения пациент. В задната част на линейката човек често се чувства самотен и затова Майк бе благодарен на иначе дразнещия звук от сирената. Кръвта капеше от носилката и веднъж паднали на пода, капките се раздвижваха като оживели. Човек никога не можеше да свикне с тази гледка.
— Две минути — каза през рамо Маркони.
Итън се приближи до задната врата, готов да я отвори всеки момент. Той почувства завоя, спирането и задния ход, преди линейката да спре окончателно. Задната врата се разтвори, преди Итън да е успял да посегне към нея.
— Добре — извика приемащият лекар. — Карайте го в трето, момчета.
Двама здравеняци издърпаха носилката, а Итън откачи банката с кръв от стойката и тръгна редом е тях.
— В университета май е препълнено? — попита дежурният лекар.
— Някакъв автобус катастрофирал — осведоми го Маркони, който се бе присъединил към тях.
— Тук е по-добре. За бога, какво му се е случило? — Лекарят се наведе да огледа раната, докато санитарите продължаваха да вървят. — Има поне сто сачми.
— Почакай, докато видиш как е вратът — обади се Итън.
— По дяволите… — изруга дежурният.
Вкараха носилката в голямата зала за спешни случаи и я настаниха в един ъгъл. Петимата мъже преместиха тялото на една операционна маса и лекарският екип започна работа. Отстрани стоеше друг лекар заедно с две медицински сестри.
Дежурният лекар, Клиф Севърн, се увери, че главата е сложена неподвижно, и внимателно махна медицинската яка. Един поглед му бе достатъчен.
— Вероятна травма на гръбначния стълб — оповести веднага той. — Но първо трябва да сменим банката с кръв.
Той изстреля серия нареждания. Докато сестрите прикачваха две нови банки, Севърн свали обувките на пациента и одраска петата му. Кракът реагира. Значи нямаше директно нервно увреждане. Добре. Още няколко одрасквания по различни части на крака предизвикаха същата реакция. Забележително. В това време една сестра вземаше обичайните кръвни проби. Севърн вършеше работата си, без дори да поглежда другите членове на екипа си, защото знаеше, че те се справят със задълженията си не по-зле от него. Отстрани действията на екипа може би изглеждаха като безполезна суетня, но всъщност приличаха на играта на добре сработен футболен тим.