— Къде, по дяволите, е неврохирургът? — попита Севърн и вдигна очи към тавана.
— Тук! — обади се някакъв глас.
Севърн погледна в посоката, от която дойде отговорът.
— Оо, професор Роузън.
Поздравленията спряха дотук. Дежурният лекар веднага забеляза, че Сам Роузън не е в добро настроение. Бе работил вече двадесет часа. Предвидената да приключи за шест часа операция по спасяването живота на възрастна жена, паднала по стълбите, се бе превърнала в маратон, приключил неуспешно само преди час. „Трябваше да я спася“ — упрекваше се Сам, без все още да знае какво точно се е объркало. Но неочакваното продължение на неприятния ден по-скоро го радваше. Може би сега щеше да успее.
— Кажете какво става — нареди сухо професорът.
— Ранен е с пушка. Няколко от сачмите са заседнали близо до гръбначния стълб, сър.
— Добре. — Роузън се наведе над пациента. — А какви са тези стъкла?
— Бил е в кола — обади се от другия край на масата Итън.
— Трябва да ги махнем. Да се обръсне главата — нареди Роузън, без да вдига поглед от раната. — Как е кръвното налягане?
— Петдесет на тридесет — осведоми го една от сестрите стажантки. — Пулсът е сто и четиридесет удара в минута, но е неравномерен.
— Ще имаме доста работа — забеляза Роузън. — Състоянието му въобще не ми харесва. Хмм. — Той замълча. — Общо взето, пациентът изглежда в добра форма. Мускулният тонус е висок. Да започнем с кръвопреливането.
Докато Роузън все още говореше, двете банки с кръв вече бяха готови. Сестрите се справяха добре и той им кимна одобрително.
— Как е синът ти, Маргарет? — попита той по-старшата.
— През септември започва в „Карнеги“ — отвърна тя.
— Сега искам да почистите врата. Трябва да го разгледам.
— Да, докторе.
Сестрата взе един форцепс и голяма топка памук, която намокри с дестилирана вода. После почисти врата на пациента от кръвта и раните се показаха. Положението бе по-лошо, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Докато Маргарет продължаваше с почистването, Роузън си сложи нова стерилизирана престилка. Когато се върна до масата, Маргарет Уилсън вече бе подредила нужните инструменти. Итън и Маркони наблюдаваха всичко от ъгъла.
— Добре се справяш, Маргарет — похвали я Роузън и си сложи очилата. — Какво ще специализира синът ти?
— Инженерни науки.
— Това е хубаво. — Роузън протегна ръка. — Пинцети. — Сестра Уилсън му ги подаде. — Винаги ще се намери място за един млад и умен инженер.
Роузън избра една малка рана на рамото на пациента, която бе далеч от всички важни органи. Хирургът внимателно бръкна с пинцетите, които се губеха из големите му ръце, и извади малко оловно топче, което извърна към светлината.
— Предполагам, че са номер седем. Някой е объркал нашия пациент с гълъб. Това е добре — каза той на останалите лекари. Сега, когато вече знаеше размера на сачмите и вероятната дълбочина, на която са проникнали, Роузън се наведе над врата. — Хмм… Как е кръвното налягане?
— Сега ще проверя — отзова се една сестра от далечния край на масата. — Петдесет и пет на четиридесет и се увеличава.
— Благодаря — каза Роузън, без да се изправя. — Кой е сложил първата банка с кръв?
— Аз — отвърна Итън.
— Чудесно си се справил — изправи се Роузън и намигна. — Понякога си мисля, че вие спасявате повече човешки животи от нас. Дяволски сигурно е, че сте спасили този.
— Благодаря, докторе.
Итън не се познаваше добре с Роузън, но реши, че репутацията му е заслужена. Не всеки ден служителите в „Бърза помощ“ получаваха подобни похвали от професори.
— Как е положението? Имам предвид раната на врата.
Роузън отново се бе навел над нея.
— Какво е мнението ви, докторе? — обърна се той към дежурния лекар.
— Положително. Няма периферни поражения — отвърна Севърн. Подобни въпроси винаги му приличаха на изпитване, което го изнервяше.
— Положението наистина може да не е толкова зле, колкото изглежда, но трябва да бързаме, защото сачмите се движат. Два часа? — обърна се професорът отново към Севърн. Младият лекар бе по-добър травматолог от него.