— Може би три.
— Както и да е. Дотогава ще поспя — погледна часовника си Роузън. — Ще го поема, да речем, в шест.
— Лично ли ще се заемете със случая?
— Защо не? Тук съм, нали? Операцията ще бъде рутинна, просто трябва малко повече чувство.
Роузън работеше по леки случаи може би веднъж месечно. Като професор винаги му се падаха най-тежките операции.
— Нямам нищо против, сър.
— Знаем ли кой е пациентът?
— Не, сър — отвърна Маркони. — Полицаите сигурно ще пристигнат всеки момент.
— Добре. — Роузън стана и се протегна. — Знаеш ли, Маргарет, хора на нашата възраст не би трябвало да работят по това време.
— Обичам да работя в различни смени — отвърна сестра Уилсън. Освен това тази вечер тя ръководеше сестрите в смяната. — Какво ли пък е това? — каза тя след момент.
— А?
Роузън заобиколи масата, докато останалите лекари от екипа продължаваха работата си.
— Някаква татуировка на ръката.
Сестра Уилсън остана изненадана от реакцията на професор Роузън.
По принцип Кели се будеше лесно, но не и този път. Първата му мъглява мисъл съдържаше доза изненада, но той така и не разбра защо. После дойде болката, но тя сякаш бе далечно предупреждение за по-страшните болки, които го очакваха. Когато разбра, че може да отвори очи, той го направи. Пред погледа му се простря зеленият балатум на пода. Няколкото капки по него отразяваха светлината на флуоресцентните лампи. Джон почувства някакви парещи иглички в очите си и едва тогава разбра, че истинската болка идва от ръцете.
„Жив съм.“
„И защо това ме изненадва?“
Чуваше стъпките на хора около себе си, приглушените им думи и далечни звънци. Свистенето на въздуха вероятно идваше от климатичната инсталация. Тя сигурно бе наблизо, защото Джон усещаше хладината на движещия се въздух по гърба си. Нещо му казваше, че трябва да се движи. Че неподвижността го прави уязвим, но дори когато успя да подаде команди към крайниците си, нищо не се случи. Тогава се обади болката. Подобно на вълнички, предизвикани от падането на насекомо в басейн, тя започна някъде от рамото и се разпространи. Кели се опита да я идентифицира. Наподобяваше на болка от слънчево изгаряне, защото кожата от лявата половина на врата до левия му лакът приличаше на опърлена. Джон знаеше, че пропуска нещо. Вероятно нещо важно.
„Къде, по дяволите, се намирам?“
Кели си помисли, че чува отдалечения тътен на…какво? Корабен двигател? Не, нещо не се връзваше и след няколко секунди той разбра, че шумът идва от потеглящ градски автобус. Не беше кораб. Град. „Защо съм в град?“
Една сянка мина през лицето му. Той отвори очи и видя долната половина на някаква фигура, облечена изцяло в светлозелени памучни дрехи. Ръката държеше някакъв тефтер. Кели не успя да фокусира погледа си достатъчно, за да разбере дали фигурата принадлежи на мъж или на жена. Преди да му хрумне да каже нещо, той пак се унесе в сън.
— Раната на рамото бе голяма, но повърхностна — обърна се Роузън към дежурния неврохирург на около десетина метра от него.
— Доста кървава. Четири сачми — забеляза тя.
— Пушечните рани са такива. Имаше само една сериозна заплаха за гръбначния стълб. Позамислих се, докато реша как да я премахна, без да засегна нещо друго.
— Общо двеста тридесет и седем сачми, но — тя погледна рентгеновата снимка, — изглежда, си ги извадил всичките. Във всеки случай пациентът току-що се сдоби с чудесна колекция от лунички.
— Доста време си поиграх — отвърна уморено Сам. Знаеше, че трябва да остави операцията на някой друг, но реши да я направи сам.
— Вие познавате този пациент, нали? — попита сестра Сандра О’Тул, която току-що бе пристигнала.
— Да.
— Започва да излиза от упойката, но ще му трябва още известно време. — Тя подаде листа с последните данни за състоянието му. — Изглежда добре, докторе.
Професор Роузън кимна и продължи разговора си с дежурната лекарка:
— Общото му физическо състояние е великолепно. Хората от линейката също са се справили чудесно с поддържането на кръвното налягане. Изгубил е много кръв, но раните изглеждаха по-ужасни, отколкото бяха всъщност. Санди?
— Да, докторе — обърна се тя.
— Този човек ми е приятел. Ще те затрудня ли много, ако помоля да…
— Проявя специални грижи към него ли?
— Ти просто си най-добрата, Санди.
— Трябва ли да знам нещо допълнително? — попита тя, като оцени комплимента.
— Той е добър човек, Санди — каза откровено Сам. — Сара също го харесва.
— Значи наистина е добър.
Сестрата се запъти обратно към отделението за възстановяване, като се чудеше дали професорът отново не се прави на сватовник.