Вниманието му привлякоха враните. В единия край на малкото езерце с разкривени контури имаше фонтан. Той не беше образец на архитектурно творчество и представляваше прост бетонен цилиндър, издигащ се два-три метра над водата. От него изскачаха няколко струи вода, които днес вятърът разнасяше безразборно из въздуха под формата на пръски. Враните кръжаха над водата и се опитваха да кацнат на фонтана, но явно пръските ги плашеха. Какво ли бе привлякло вниманието им? Ръцете му инстинктивно затърсиха двестамилиметровия обектив и го прикрепиха към фотоапарата. Прайс го вдигна плавно към очите си.
— Милостиви боже!
Той веднага изщрака десет бързи снимки. Едва тогава се обади по радиото в редакцията и каза да известят полицията. После отново смени обектива и сложи най-големия — тристамилиметров. Прайс извъртя една лента и зареди нова — този път цветна. Той подпря апарата на отворения прозорец на стария си шевролет и изщрака и нея. Една врана се промъкна през водата и кацна…
— О, за бога, не…
В крайна сметка онова върху фонтана бе човешко тяло — млада жена с бяла като алабастър кожа. С помощта на фотоапарата си Прайс видя как закривените нокти на враната се вкопчиха в тялото. Зърна безмилостните черни очи на птицата, за която находката бе просто по-различно от другите голямо парче месо. Прайс остави фотоапарата и запали колата си. Преди да стигне възможно най-близко до фонтана, той наруши две различни правила на движението. В пристъп на човечност, надделяла над професионализма му, фотографът натисна с всичка сила клаксона си с надеждата да подплаши птицата. Тя вдигна глава, но видя, че откъдето и да идваше шумът, той не я заплашваше директно. После враната отново се насочи към избора на първата хапка. Тогава на Прайс му хрумна нещо ефикасно. Той премигна с фаровете и на птицата това се стори достатъчно необичайно, за да размисли и да отлети. В крайна сметка онова там можеше да бъде и бухал, а храната нямаше да избяга. Враната просто щеше да изчака заплахата да премине.
— Какво става? — попита един полицай, който бе спрял колата си до неговата.
— Върху фонтана има някакво тяло. Виж — подаде му апарата Прайс.
— Божичко — изхриптя полицаят и върна никона обратно, след като се бе взирал достатъчно дълго.
Докато Прайс превъртя нова лента, полицаят се обади в участъка. Подобно на врани полицейските коли пристигнаха една след друга, докато станаха общо осем. Десетина минути по-късно се появи и пожарна, а заедно с нея човек от отдел „Благоустройство и паркове“, който теглеше малка лодка зад пикапа си. Тя бързо бе спусната във водата. Най-накрая пристигнаха специалистите от полицейската лаборатория и лодката можеше да отиде до фонтана. Прайс поиска да го вземат с тях — той бе по-добър от полицейския фотограф, — но бе отблъснат и продължи да документира събитието от брега на езерото. Тези снимки нямаше да му донесат „Пулицър“. „Е, можеха и да донесат“ — помисли си той. За това обаче трябваше да заснеме как птицата ръфа мъртвата плът на момичето посред бял ден в голям град. Наградата просто не си струваше кошмарите. Вече бе сънувал такива.
Тълпата вече се бе събрала. Полицаите, скупчени в малка групичка, си разменяха откъслечни реплики и опитваха заложбите си в черния хумор. Камионът на телевизионната компания, намираща се на север от парка със зоологическата градина, също бе тук. Боб Прайс често водеше децата си тук. Особено им харесваше лъвът с не особено оригиналното име Лео. Те се радваха и на белите мечки, както и на всички хищници, заключени зад здравите стоманени решетки на клетките. „За разлика от някои хора“ — помисли си той, докато гледаше как слагат тялото в пластмасов чувал. Момичето вече нямаше да се мъчи. Прайс още веднъж смени лентата, за да запечата вкарването на тялото в полицейската камионетка. На местопроизшествието бе пристигнал и журналист от „Сън“. Той щеше да зададе нужните въпроси, докато Прайс се прибра в тъмната стаичка на Калвърт стрийт, за да се убеди, че новият му фотоапарат е наистина чудесен.