— Убили са я други. Хората, които са искали да убият и теб. Ти си жертва.
— Не жертва, а глупак.
„Да оставим този разговор за по-късно“ — каза си сестра О’Тул.
— Какво момиче беше тя, Джон?
— Нещастно.
Кели се насили да я погледне в лицето, но това само усложни нещата. Той набързо й разказа историята на Памела Стар Маден.
— Значи след всичките тези мъже, които са я използвали и наранявали, ти си й дал нещо, което никой друг не е успял. — О’Тул изчака да чуе отговора, но след като не го получи, продължи: — Ти си й дал обич, нали?
— Да — потръпна Кели. — Да, наистина я обичах.
— Отпусни се — каза му сестрата. — Имаш нужда от това.
Кели затвори очи. После поклати глава:
— Не мога.
„Този пациент ще бъде тежък“ — каза си тя. Култът към мъжествеността бе загадка за Санди. Тя бе виждала същото нещо у мъжа си, който бе отишъл във Виетнам като лейтенант и след кратко завръщане у дома отново бе потеглил към Азия, за да командва взвод. Не го бе направил с желание, но не се бе и отдръпнал от службата. По време на първата им брачна нощ, два месеца преди повторното му заминаване, й бе обяснил, че това е част от работата му. Глупава, безсмислена работа, която й бе струвала съпруга и може би — опасяваше се тя — живота. Кой го бе грижа какво става в толкова отдалечено кътче на света? И все пак за Тим това бе нещо важно. Каквато и да бе тази сила, тя бе оставила у Санди само празнота и бе толкова болезнена, колкото и скръбното изражение по лицето на пациента й. О’Тул може би щеше да научи още за тази болка, ако успееше да прескочи бариерите на мисълта си.
— Това е пълна глупост.
— Може и така да се каже — съгласи се Тъкър. — Но, от друга страна, нима е редно момичетата ми да си тръгват без разрешение?
— Да си чувал за погребение?
— Всеки може да погребва.
Човекът се усмихна в мрака, без да откъсва поглед от екрана. Намираха се на задния ред в един киносалон, строен още през 1930 година. Помещението вече се разпадаше и прожектираше филми в девет часа вечерта, колкото да си плаща сметките на бояджиите. И въпреки това си оставаше отлично прикритие за среща с доверен информатор. Именно като такава щеше да бъде отчетена тази в графика на полицая.
— Трябвало е да убиете и мъжа.
— Ще ни създава ли проблеми? — попита Тъкър.
— Не. Той не е видял нищо, нали?
— Откъде да знам, човече.
— Не мога да се приближа толкова близко. Забрави ли?
— Той замълча, колкото да налапа шепа пуканки и да преглътне яда си. — В участъка го познават. Бивш моряк и водолаз. Живее някъде по източното крайбрежие. Доколкото разбрах, има достатъчно пари. От първия разпит не успях да науча нищо. По случая ще работят Райън и Дъглас, но както изглежда, няма да си счупят гърба от работа.
— И тя каза нещо такова, когато… „говорихме“ с нея. Взел я е от магистралата и май са си прекарали доста добре. После обаче хапчетата й свършили и трябвало да дойдат насам, за да си вземе нова дрога. Така че птичката не е изхвръкнала.
— Вероятно не, но няма да е лошо да не изпускаме нещата от ръцете си.
— Искаш ли да го очистя в болницата? — попита Тъкър. — Ще се справя.
— Не! Глупак такъв, случаят ще се води като грабеж. Ако се случи още нещо, работата става дебела. А ние не искаме това, нали? Остави го на мира. Той не знае нищо.
— Значи не е проблем? — Тъкър искаше да е наясно по въпроса.
— Не. Но запомни занапред, че без труп няма разследване за убийство.
— Трябва да държа хората си изкъсо.
— Чувам, че си я…
— Просто ги държа изкъсо — наблегна Тъкър. — Исках да им дам урок. Ако го правиш честичко, няма да имаш никакви проблеми. Но ти нямаш нищо общо с това. Какво те засяга?
Новата шепа пуканки помогна на другия да се примири с логиката на ситуацията.
— Какво ще ми кажеш?
Тъкър се усмихна в тъмнината.
— Работата с мен започна да се харесва на господин Пиаджи.
Човекът до него изръмжа.
— Аз не бих му се доверявал толкова.
— Наистина става малко сложно, нали? — Тъкър замълча. — Но връзките му ми трябват. Скоро ще се наредим до големите баровци.
— Кога?
— Скоро — повтори благоразумно Тъкър. — Следващата стъпка трябва да е доставки на север. Всъщност Тони днес разговаря с някои хора там.
— Ами сега? Трябва ми нещо по-тлъсто.
— Какво ще кажеш за три момчета с един тон трева? — попита Тъкър.
— Познават ли те?
— Не, но аз ги познавам.
В крайна сметка именно на това се държеше организацията му. Само неколцина знаеха кой е, но те се догаждаха какво може да се случи, ако се разприказват. Дисциплината бе в основата на всичко.
— Не го претоварвайте — каза Роузън вън от стаята. — Той се възстановява от тежка контузия и все още взема няколко вида лекарства. Не е готов за пълноценно общуване.