— Аз също трябва да върша работата си, докторе.
В болницата бе дошъл нов полицай — детективът сержант Том Дъглас. Той бе около четиридесетгодишен и според Роузън изглеждаше не по-малко уморен и не по-малко ядосан от Кели.
— Разбирам ви, но раната му наистина е много тежка. Да оставим настрана шока от загубата на приятелката му.
— Колкото по-бързо получим нужната ни информация, толкова по-скоро ще заловим онези копелета. Вие имате задължения към живите, сър, а аз към мъртвите.
— Ако искате мнението ми на медик, в момента той не може да ви бъде полезен с нищо. Просто много му се е събрало. Депресиран е психически, което влияе и на физическото му възстановяване.
— Да не би да намеквате, че искате да присъствате на разпита? — попита Дъглас. „Само това ми липсваше — да ме надзирава нереализиран Шерлок.“ Но това беше предварително обречена битка и сержантът реши да не я води.
— Ще бъда по-спокоен, ако мога да наглеждам нещата. Не го претоварвайте — повтори Сам и отвори вратата.
— Съжаляваме, господин Кели — започна детективът, след като се представи.
Дъглас отвори бележника си. Случаят бе прехвърлен на тях заради широкия си отзвук. Цветната снимка на първа страница на „Ивнинг сън“ бе толкова близо до порнографията, колкото можеше да си позволи пресата. Кметът лично се бе обадил в участъка, за да настоява за действия. Именно затова случаят бе поет от Дъглас, който се чудеше колко ли дълго ще трае интересът на кмета. „Не много“ — реши детективът. Единственото нещо, което занимаваше съзнанието на политиците повече от седмица, бе как да спечелят и задържат гласовете на избирателите. Този случай едва ли щеше да се запомни по-дълго от майтапите на Майк Кюлар, но сержантът трябваше да работи по него и както винаги най-трудно бе началото.
— Преди две нощи сте били в компанията на млада дама на име Памела Маден.
— Да.
Когато сестра О’Тул влезе със сутрешните лекарства, очите на Кели бяха затворени. Присъствието на другите двама мъже в стаята я изненада и тя остана до вратата, без да знае дали трябва да влиза или не.
— Господин Кели, вчера сутринта открихме тялото на млада жена, която отговоря на описанието на госпожица Маден.
Дъглас бръкна в джоба на сакото си.
— Не! — извика Роузън и стана от стола си.
— Това тя ли е? — попита Дъглас и натика снимката пред лицето на Кели, като се надяваше, че правилната му граматика ще намали силата на удара.
— По дяволите!
Хирургът обърна ченгето към себе си и го блъсна в стената. Снимката падна върху гърдите на пациента.
Очите на Кели се разшириха от ужас. Тялото му направи опит да се вдигне. После се свлече с побеляло от усилието лице. Двамата мъже в стаята бяха с гръб към него, но сестрата и за миг не бе отделила поглед от пациента си.
— Виж, док, аз… — започна Дъглас.
— Веднага се омитай от болницата ми! — изкрещя Роузън. — Знаеш ли, че можеш да убиеш някого с такъв шок! Защо не ми каза…
— Но той трябваше да я идентифицира…
— И аз можех да го направя!
О’Тул чуваше крясъците на двамата мъже, които се дракаха като деца, но вниманието й бе насочено към Джон Кели. Освен това тя все още държеше лекарствата в ръка. Санди се опита да махне снимката от погледа на Кели, но собственият й поглед бе първо грабнат, а после отблъснат от изображението. Кели протегна ръка, взе снимката и я приближи на около двадесет сантиметра от ужасените си очи. Сега сестрата се загледа в лицето на пациента. Тя за момент се стресна от видяното, но след секунда чертите на Кели се отпуснаха и той проговори:
— Няма нищо, Сам. Това му е работата.
Кели погледна към снимката за последен път. После затвори очи и я подаде на сестрата.
И всички отново се успокоиха. Освен сестра О’Тул. Тя изчака пациента да изпие лекарствата си и се запъти към спокойствието на коридора.
Сандра О’Тул се върна в стаята на медицинските сестри със спомена за онова, което бе видяла само тя. Отначало лицето на Кели толкова пребледня, че тя се изплаши да не е изпаднал в шок. После врявата зад нея, докато се приближаваше към пациента си… и тогава? Нещо се случи. Лицето на Кели се преобрази. Бе само за миг. Сякаш някой отвори пред нея врата към друг свят, който тя никога не си бе представяла. Нещо много старо, диво и грозно. Очите не бяха разширени, а вперени в точка, която остана невидима за нея. Изражението му не беше на шокиран, а на побеснял човек. Ръцете му за кратко се свиха в треперещи каменни юмруци. И после лицето му отново се измени. Осъзнаването измести сляпата, убийствена омраза и Кели придоби най-ужасното изражение, което О’Тул някога бе съзирала. И внезапно вратата се затръшна. Кели затвори очи и когато отново ги отвори, лицето му бе неестествено спокойно. Санди разбра, че всичко бе продължило не повече от четири секунди. През това време Роузън и Дъглас се боричкаха до стената. Кели бе изминал пътя от ужас през омраза до осъзнаване и прикриване на чувствата си. Но състоянието между разбирането и укриването бе най-страшното от всичко.