— Доста далеч — каза Кели с лека усмивка, която обаче бързо напусна лицето му. — Как се справям?
— Много добре.
И двамата знаеха, че не всичко бе протекло толкова гладко. Доналд Маден бе оставил жена си у дома, за да дойде сам до Балтимор и да прибере тялото на дъщеря си от лабораторията по съдебна медицина. Не бе пожелал да се срещне с никого въпреки настойчивите молби на Сара Роузън. По телефона й бе казал, че не иска да разговаря с блудници. Санди знаеше за разговора, но нито тя, нито пък Сара казаха нещо на Кели. Доктор Роузън бе разказала на Санди историята на момичето и реакцията на бащата дойде като тъжен епилог на един кратък и мъчителен живот. Пациентът им не трябваше да го научава. Кели бе попитал за погребението, но и двете жени го увериха, че няма да е в състояние да напусне болницата. За изненада на сестрата Джон бе приел новината с мълчание.
Лявото му рамо все още бе обездвижено и Санди знаеше, че го боли. Както тя, така и другите виждаха бързо пробягващите по лицето му гримаси при превръзките, но Кели не беше от хората, които се оплакват. Дори и сега, все още неуспокоен след убийствения половин час на тренажора, той вървеше толкова бързо, колкото му позволяваха силите, и същевременно разпускаше като добре трениран спортист.
— И защо правиш цялата тази демонстрация? — попита тя.
— Не знам. Нима за всичко трябва да има причина. Просто съм си такъв, Санди.
— Тогава трябва да знаеш, че краката ти са по-дълги от моите. Да вървим по-бавно.
— Става. — Кели забави крачка и скоро стигнаха до асансьора. — Колко такива момичета има тук? Искам да кажа като Пам.
— Доста.
Санди не знаеше точния им брой. Във всеки случай бяха достатъчно, за да ги водят като отделна група пациенти. Достатъчно, за да знаят сестрите за съществуването им.
— Кой им помага?
Санди натисна копчето и извика асансьора.
— Никой. Започват да изпробват някаква програма за рехабилитация на наркомани. Истинският проблем обаче е тежкото им минало, което ги е подтикнало към наркотиците. Дори измислиха нов термин за него: „поведенческа неадекватност“. Има специални програми за приобщаване на крадците обратно към обществото. Има програми дори за педофили, но тези момичета сякаш са забравени от Бога. Никой не го е грижа за тях. Помагат им единствено църквите. Ако на някого хрумне, че състоянието им е болестно, може би хората ще се постреснат.
— А наистина ли е болестно?
— Джон, аз съм медицинска сестра, а не лекар и не съм достатъчно компетентна. Работата ми е да се грижа за по-бързото възстановяване на пациентите след операция. В свободното си време обаче често говорим за това и мога да ти кажа нещо. Най-странното е, че в техните среди има голяма смъртност. Обикновено умират от свръхдози, но никой не знае дали ги вземат случайно или нарочно. Не попадат на когото трябва или пък сводникът им е с тежка ръка и така идват при нас. В повечето случаи има големи усложнения и някои просто не успяват да прескочат трапа. Комбинацията от хепатит или пневмония и физически травми обикновено е смъртоносна. Крайно време е да се направи нещо, нали? — Асансьорът пристигна. — Младите хора не бива да умират по такъв начин.
— Да — отвърна Кели и я покани да влезе първа в асансьора.
— Но пациентът си ти — възрази сестрата.
— Ти пък си дама — настоя той. — Съжалявам, но така са ме учили.
„Кой е този човек?“ — запита се Санди. Тя се грижеше за доста хора, но професорът бе наредил да отделя специално внимание на Кели. Е, думите му не прозвучаха като заповед, но „предложенията“ на доктор Роузън бяха такива, тъй като тя го уважаваше като приятел и като специалист. В началото Санди бе заподозряла, че отново се опитват да я сватосват, но пациентът все още не бе преодолял болката от загубата. Сестра О’Тул също страдаше, макар и да не показваше мъката си. Какъв странен човек! В някои отношения бе точно копие на Тим, но много по-предпазлив и затворен от него. Този мъж бе странна смесица от нежност и строгост. Санди добре помнеше видяното преди седмица, но оттогава не бе забелязала и намек на нещо подобно. Отнасяше се към нея с уважение и добронамереност. Не си бе позволил и една забележка към тялото й, както правеха останалите пациенти. Беше толкова нещастен и същевременно така устремен към целта си. Полагаше огромни усилия да оздравее час по-скоро. Не си позволяваше никакво отпускане. И как се връзваха с всичко това добрите обноски?
— Кога ще ме изпишат? — попита Кели с привидно безгрижен глас.
— След още седмица — отвърна О’Тул и излезе от асансьора. — Утре ще свалим превръзката на ръката.
— Наистина ли? Сам не ми е казвал. Значи пак ще мога да си служа с нея?