— В началото ще боли — предупреди го сестрата.
— По дяволите, Санди, та тя и сега ме боли — засмя се Кели. — В крайна сметка май ще изкарам някаква полза от тази болка.
— Лягай — нареди сестрата.
Преди да успее да възрази, Кели бе с термометър в ръката, а Санди мереше пулса му. После измери и кръвното налягане. Цифрите, които записа в картона, бяха: 36,7; 64 и 105/60. „Последните две са доста странни“ — помисли си тя. Каквото и да мислеше за пациента си, едно бе сигурно — той бързо възвръщаше формата си. Тя се зачуди закъде ли се е разбързал.
„Още една седмица — помисли си Кели, след като сестрата излезе. — Трябва да накарам проклетата ръка отново да се размърда.“
— Е, какво, имате ли нещо за нас? — попита Максуел.
— Добри и лоши новини — отвърна Гриър. — Хубавото е, че противникът не разполага с голям брой редовни сухопътни войски в близост до целта. Открихме три батальона. Двата се подготвят за прехвърляне на юг. Третият току-що се е върнал от фронта. Доста е разнебитен и е в процес на реорганизация. Няма да разполага с тежко оръжие. Всичките им моторизирани части са далеч от това място.
— А лошата новина? — попита адмирал Подулски.
— Не се ли сещаш? По крайбрежието имат достатъчно далекобойни батареи, за да накарат небесата да почернеят. Разполагат с ракетни установки SA-2 тук, тук и може би тук. Опасно е за изтребители, Каз. Що се отнася до хеликоптерите… Един-два спасителни сигурно ще минат, но изпращането на нещо по-голямо крие рискове. Вече сме обсъждали въпроса по време на ЖАЛОН, не помниш ли?
— Но мястото е само на петдесетина километра от брега.
— Пътят ще им отнеме петнадесет-двадесет минути, ако летят по права линия. А те няма да успеят да го направят, Каз. Разгледах картите лично. Най-добрият маршрут, който открих — това е по твоята част, Каз, но и аз разбирам нещо — ще им отнеме двадесет и пет минути. Аз обаче не бих го преминал през деня.
— Можем да разчистим коридор с В-52 — предложи Подулски. Той не се отличаваше с голяма проницателност.
— Останах с впечатление, че не искате да се вдига много шум — забеляза Гриър. — Вижте, най-лошото от всичко е, че никой не гори от нетърпение да види плана ни в действие. ЖАЛОН се провали…
— Не беше по наша вина! — възрази Подулски.
— Знам, Каз — отвърна меко Гриър. Подулски се палеше лесно.
— Трябваше да стане — изръмжа Каз.
Тримата мъже се наведоха над снимките. Бяха общо седем — две от спътник, две от SR-71 „Блакбърд“ и три, направени съвсем наскоро от „Бъфало Хънтър“. Лагерът представляваше квадрат с площ от двеста квадратни метра. Сякаш бе прекопиран от някой източноевропейски справочник за строеж на секретни съоръжения. На четирите ъгъла имаше разположени десетметрови вишки. Всяка от тях бе с ламаринен покрив, който да предпазва северновиетнамските леки картечници от дъжда. В заграденото пространство се виждаха три големи и две малки постройки. Някоя от големите по всяка вероятност приютяваше двадесет американски офицери с чин, не по-малък от подполковник. Това беше специален лагер.
Снимките от „Бъфало Хънтър“ първи привлякоха вниманието на Гриър. Едната бе достатъчно ясна, за да се различи лицето на човека от нея — полковник Робин Захариас от американските ВВС. Самолетът му F-105G бе свален преди осем месеца, а той и бордовият механик — обявени за мъртви. Вестниците дори бяха публикували снимки на трупа му. Лагерът с кодовото название ЗЕЛЕН ЧИМШИР бе известен само на около петдесет човека. Той явно нямаше връзка с официалния лагер за американски военнопленници — „Ханой Хилтън“. Последният дори бе посещаван от американски граждани, тъй като след фиаското на мащабната операция ЖАЛОН почти всички американски военнопленници бяха прехвърлени там. От своя страна ЗЕЛЕН ЧИМШИР бе разположен на доста необичайно място, скрит от всички погледи, и на практика не съществуваше. Това само по себе си звучеше доста заплашително. Както и да се развиеше войната обаче, Америка искаше да прибере пилотите си обратно в родината. Едно статистическо изследване за жертвите от войната бе разкрило огромно несъответствие: висшите офицери от военновъздушните сили срещаха смъртта много по-често от колегите си с по-малки чинове. Фактът, че противникът разполага с добро разузнаване, не бе тайна за никого. Те имаха много свои хора в американското „пацифистко“ движение и притежаваха досиета на доста висши офицери. Знаеха кои са, с каква информация разполагат, какви длъжности заемат. Така че вероятността да ги държат в специален лагер, за да използват знанията им като разменна монета в отношенията си с руските спонсори, бе голяма. Сигурно със знанията на американците в стратегически области се заплащаше помощта на една нация с все по-отслабващ интерес към проточилата се война в условията на международно затопляне на отношенията. В тези години всеки играеше някаква своя игра.