— Смелчага — прошепна Максуел.
И на трите снимки мъжът гледаше право в обектива. Последната бе запечатала как един от пазачите го удря с приклада на автомата си в гърба. Не можеше да има съмнение. Това бе Захариас.
— Онзи там е руснак — обади се Казимир Подулски и посочи една от снимките на „Бъфало Хънтър“. Униформата със сигурност бе руска.
Знаеха какво си мисли Каз. Той произхождаше от графска фамилия, сражавала се на страната на крал Ян Собиески15, и бе син на бивш полски посланик във Вашингтон. Изтикано от нацистите зад демаркационната линия заедно с останалата част от полската аристокрация, семейството му бе попаднало в ръцете на руснаците. След кратка и предварително обречена на неуспех война на два фронта Каз бе изгубил двама от братята си в Катинската гора16. През 1941 година, на следващия ден след дипломирането си в Принстънския университет, Подулски бе постъпил като летец в американския флот, за да изпълни гордо и умело дълга към новата си родина. Не му бе липсвало и ожесточение. Сега то отново се пробуждаше, защото Каз скоро щеше да се пенсионира. Гриър виждаше причината за това. Необикновено деликатните ръце на Подулски бяха почти сковани от артрит. Въпреки усилията му да прикрие болестта още следващата медицинска комисия щеше да го обяви за негоден и да го прати в запаса заедно със спомените за загиналия син и с жена му, която живееше благодарение на успокоителни. По всичко личеше, че кариерата му щеше да си остане един голям провал въпреки медалите и адмиралския чин.
— Трябва да намерим начин — каза Подулски. — Ако ли не — никога повече няма да видим тези хора. Нали знаеш кои може да са там, Дъч? Пийт Франсис и Хенк Озбърн.
— Пийт служеше при мен на „Ентърпрайз“ — отвърна Максуел.
Двамата погледнаха Гриър.
— Съгласен съм за предназначението на лагера, макар наистина да се съмнявах. Захариас, Франсис и Озбърн са все имена, които могат да ги заинтересуват.
Летецът бе участвал в огледа на комисията, избирала центровете за дислокация на стратегическо оръжие в Омаха. Познанията му в областта на свръхсекретните американски планове бяха енциклопедични. Двамата морски офицери имаха достъп до идентична по важност информация. Макар и всеки от тримата да бе доказал храбростта, непоколебимостта и решимостта си да увърта, отрича и прикрива, човешкият организъм си имаше граници. Врагът пък разполагаше с достатъчно време.
— Вижте, мога да се опитам да прокарам идеята пред някои хора, но не искам да давам напразни надежди.
— Ако не го сторим, убиваме вярата у хората си! — стовари юмрук на бюрото Подулски.
Но Каз също трябваше да се подчинява на определени правила. Откриването на този лагер и спасяването на пленниците в него щеше ясно да покаже, че северновиетнамците лъжат. Това по всяка вероятност щеше да провали мирните преговори и да принуди Никсън да приеме разработения от голяма група военни в Пентагона план за нападение на север. Той щеше да бъде най-американската бойна операция. Тотална атака без аналог в дързостта, обхвата и евентуалните последици. Въздушен десант над Ханой, дебаркиране на морската пехота от двете страни на Хайфон и парашутисти в средата. Всичко това подплатено с най-големия потенциал на Америка и концентрирано в един огромен всепомитащ опит да се пречупи Северът чрез обезглавяване на политическото му ръководство. Планът ежемесечно променяше названието си. Сега то бе ИСТИНСКИ ОФИЦЕР. Той олицетворяваше Свещения Граал на отмъщението за всички професионалисти, които в продължение на шест години бяха гледали нерешителното лутане на страната си и безсмисленото прахосничество на млади животи.
— На кого го казваш? Озбърн е работил и за мен в Сюитланд. Аз придружавах свещеника, когато занесохме скапаната телеграма. Аз съм на твоя страна, забрави ли?
Противно на Каз и Дъч, Гриър знаеше, че ИСТИНСКИ ОФИЦЕР никога нямаше да излезе от кабинетите на Пентагона. Той просто не можеше да се осъществи без съгласието на Конгреса, а конгресмените обичаха да приказват. Операцията бе възможна през 1966 или 1967. Може би дори и през 1968, но не и сега. Въпреки това ЗЕЛЕН ЧИМШИР бе все още реална и справедлива перспектива.
— Успокой се, Каз — предложи Максуел.
— Да, сър.
Гриър сведе глава над релефната карта.
— Знаете ли, че вие, летците, не сте склонни да изоставите определен начин на мислене?
16
Катинската гора — местност до Смоленск, Белорусия, където през 1940 година КГБ разстрелва 4000 полски офицери. — Б. пр.