— Какво искаш да кажеш? — попита Максуел.
Гриър посочи една червена линия, простираща се от крайбрежен град почти до вратите на лагера. Въздушните снимки показваха, че по нея минава хубав път.
— Частите им за бързо реагиране са тук, тук и тук. Пътят през по-голямата си част следва коритото на реката. Навсякъде са разпръснати артилерийски батареи, но все пак те не са чак толкова опасни за определен тип хора.
— Това е агресия — забеляза Подулски.
— А изпращането на два взвода парашутисти не е, така ли?
— Неведнъж съм казвал, че си умен, Джеймс — обади се Максуел. — Знаеш ли, че точно на това място свалиха сина ми? Онзи „тюлен“ отиде и го измъкна някъде оттук — посочи с пръст адмиралът.
— Значи познава района от личен опит — каза Гриър. — Чудесно. Къде можем да го намерим?
— Здрасти, Сара.
Кели й махна красноречиво към един стол и си помисли, че сега госпожа Роузън изглежда по-стара.
— Идвам за трети път, Джон. Предните два спеше.
— Напоследък го правя доста често. Няма защо да се притесняваш — увери я той. — Сам идва поне два пъти дневно.
Кели вече се чувстваше неловко. „Най-трудно е да се срещаш с приятели“ — помисли си той.
— В лабораторията не можем да се разминем от работа — заговори бързо Сара. — Джон, трябва да ти кажа, че ужасно съжалявам, задето ви накарах да дойдете в града. Можех да ви пратя другаде. Не беше задължително да се среща с Мадж. В Анаполис имам един доста добър познат…
Гласът й секна.
„Толкова много вина“ — помисли си Кели.
— Не си виновна за нищо, Сара — каза той, когато тя спря да говори. — Ти беше добра приятелка за Пам. Ако майка й е приличала на теб, може би…
Сара сякаш не го бе чула.
— Трябваше да я извикам по-късно. Ако не бяхте дошли така скоро…
„Тук има право“ — помисли си Кели. Вероятностите. Ами ако? Ами ако той бе паркирал на друга пресечка? Ами ако Били не ги бе забелязал? „Ами ако въобще не бях местил колата и копелето бе продължило по пътя си?“ Друг ден, друга седмица… Ами ако? Толкова много „ами ако“. Миналото се превръща във факт поради стотиците детайли, подредили се в точно определен ред и в точно определена форма. Но докато човек лесно приема успехите, то поражението не престава да го вбесява. Ами ако на връщане за яхтата бе избрал друг път? Ами ако не беше забелязал стоящата до пътя Пам и не я бе взел в колата си? Ами ако не се беше влюбил или пък я беше изоставил заради наркотиците? Щеше ли сега да бъде жива? Ако баща й бе проявил повече разум и тя не бе избягала от къщи, Джон никога нямаше да я срещне. Хубаво ли бе това, или пък лошо?
И ако всичко бе истина, какво значение имаше? Дали всичко не бе просто една голяма случайност? Бедата бе, че Джон не знаеше отговора на въпроса си. Може би, ако беше Господ, насочил поглед към земните дела, щеше да намери обяснението. „Но оттук всичко си остава невъзвратимо минало — помисли си Кели — и човек трябва да се учи от грешките си, за да е подготвен за следващата случайност.“ Но нима имаше смисъл? По дяволите, имаше ли въобще нещо смислено на този свят? Последният въпрос бе твърде сложен за един бивш флотски старшина, лежащ в болничното си легло.
— Сара, ти нямаш абсолютно никаква вина. Помогна й с всичко, на което беше способна. Нима можеше да промениш нещо?
— Да го вземат мътните, Кели, ние я бяхме спасили!
— Знам. Тук обаче я доведох аз и не друг, а аз се заблеях, Сара. Всички ме убеждават, че не съм виновен за нищо. Един прекрасен ден ти се появяваш и ми съобщаваш, че вината е твоя. — В един миг гримасата му наподоби усмивка. — Това дяволски може да ме обърка, ако не знаех нещо.
— Не беше нещастен случай, нали? — попита Сара.
— Не, не беше.
— Ето го — каза тихо Ореза, без да сваля бинокъла от точката на хоризонта. — Точно както предвидихте.
— Ела при татко, миличко — прошепна в тъмнината полицаят.
„Щастлива случайност“ — каза си офицерът. Въпросните хора имаха ферма в Дорчестър Каунти. Между редовете с царевица обаче садяха марихуана. Както казваха хората: „Просто, но ефикасно.“ Плевните и другите постройки във фермата осигуряваха нужната дискретност. Като разумни хора те не искаха да поемат рискове с транспортиране на стоката по магистралата, където можеше да ги спре всяко ченге. Освен това миналия месец един наблюдателен контрольор бе помогнал на щатската полиция да направи успешен удар. Те бяха достатъчно хитри, за да се превърнат в конкуренция на приятеля му. Това трябваше да се спре.
Значи използваха лодка. Бреговата охрана се радваше на Божието провидение, позволило им да участват в залавянето на наркотрафиканти и да вдигнат реномето си. „Е, заслужават някаква награда, задето помогнаха за убийството на Анджело Ворано“ — усмихна се лейтенант Шарън в рулевата рубка.