Започнаха със съпругата. Тя им отне десет минути.
„Трябва да направя нещо!“ — каза си Кели.
„Те са единадесет, идиот такъв.“ И макар че майорът бе садистично копеле, останалите десет войници надали проявяваха желязна партийна дисциплина. По-скоро ги бяха подбрали заради опита, доказаните качества и боеспособността им. Все пак те бяха предани на делото си до такава степен, че Кели не вярваше на очите си. На всяка цена обаче трябваше да се съобразява с този факт.
Къде се мотаеше скапаното подкрепление? Беше се обадил още преди четиридесет минути, а базата бе само на двадесет минути с хеликоптер. Нали искаха да хванат майора. Войниците също можеха да се окажат полезни, но майорът им трябваше жив. Той знаеше местонахождението на местните политически лидери. По-точно на спасилите се от вихрения набег на морските пехотинци преди шест седмици. Операцията на северновиетнамците може би бе именно в отговор на нападението. Приближаването им в такава близост до американската база сигурно значеше: „Все още не сте ни ликвидирали и никога няма да успеете да го сторите.“
„И може би имат право“ — помисли си Кели. Тези разсъждения обаче нямаха нищо общо с тазвечершната му задача.
Най-голямата дъщеря бе на около петнадесет години. Установяването на възрастта на дребничките, измамно крехки виетнамки бе трудна работа. Занимаваха се с нея вече двадесет и пет минути, а тя все още бе жива. Писъците й се разнасяха надалеч и ръцете на Кели толкова силно стискаха неговия CAR-15, че ако се бе замислил, сигурно щеше да се разтревожи, че ще счупи нещо.
Десетте войници с майора съвестно изпълняваха задълженията си. Двама стояха неотлъчно до шефа си, но се сменяха, така че всички да успеят да участват във вечерното забавление. Най-сетне един от войниците довърши момичето с ножа си. Следващата дъщеря бе около дванадесетгодишна.
Кели напрегнато се ослушваше и се молеше да чуе отчетливия шум от перките на хеликоптера. Ушите му обаче долавяха други звуци. Тътена от 155-милиметровите оръдия от военноморската база на изток и шума от самолетите някъде високо в небето. Пронизителните писъци на детето се чуваха все така ясно. Въпреки това противниците си оставаха единадесет. Дори Пикет да беше с него, шансовете им щяха да са нищожно малки. Кели разполагаше с автомата си CAR-15 и четири резервни пълнителя, с по тридесет патрона всеки, които чинно лежаха на местата си. Имаше още четири гранати и две димки. Най-смъртоносното му оръжие бе радиото, но той вече го бе използвал два пъти. И в двата случая получи заповед да кротува и уверение, че подкреплението пристига.
На онези в базата им бе лесно да си кротуват, нали?
Не повече от дванадесет години. Твърде малка за подобно нещо. „За това няма възраст“ — каза си Кели. Сам обаче не можеше да промени нищо. Освен това нямаше смисъл просто да прибави смъртта си към тази на виетнамското семейство.
Как можеха да го правят? Нима не бяха мъже, воини, професионални войници като него? Нима задачата им бе толкова важна, че да забравят човещината си? Пред очите на Кели се разиграваше невъзможна сцена. Не, това не можеше да бъде. Но въпреки това се случваше. Тътенът на далечната артилерийска канонада, сипеща огън върху вероятен път за доставки, все тъй долиташе до него. Шумът от самолетите над главата му също не секваше. Те вероятно бомбардираха гори, в които нямаше нищо, защото повечето им операции се заключаваха именно в това. А врагът бе тук, необезпокояван от никого. Тези селяни бяха заложили живота си на губеща карта и може би сега майорът си мислеше, че проявява милост, като убива само едно семейство по доста показателен начин, вместо да изтреби цялото село. Но, от друга страна, мъртвите не говорят, а той сигурно искаше тази история да се разчуе. Хората му умееха да използват ужаса, и то доста добре.
Времето едновременно тътреше крака и галопираше. Дванадесетгодишната притихна и войниците я захвърлиха настрана. През бинокъла Кели видя, че третата — последна — дъщеря е осемгодишна. Арогантните изроди накладоха огън. Не можеха да си позволят някой да пропусне представлението, нали?