Осемгодишна. Дори гърлото й не бе достатъчно голямо, за да вика силно. Кели изгледа смяната на часовите. Двамата войници се приближиха до огъня. Сега щяха да получат полагаемата им се награда, защото те, за разлика от него, не можеха да прекарат отпуската си в Тайван. Най-близкият до Кели войник все още не бе имал възможност да опита силите си и вероятно щеше да остане на сухо. Старейшината нямаше достатъчно дъщери или пък клетникът се бе издънил пред майора. Но каквато и да бе причината, обстоятелството явно не му допадаше. Войникът не откъсваше поглед от сцената, в която участваха другарите му. Може би следващия път… сега поне щеше да гледа и… Войникът не откъсваше поглед от огъня, забравяйки задълженията си за пръв път тази вечер.
Преди да разбере какво прави, Кели вече бе на половината път. Той пълзеше възможно най-бързо, подпомаган от мократа земя. Пълзеше съвсем ниско. По-близо, по-близо. Стоновете, долитащи откъм огъня, привличаха цялото му същество като магнит.
„Трябваше да го направиш по-рано, синко.“
„Тогава нямаше как.“
„А сега има, така ли?“
И тогава се намеси провидението под формата на шум от хеликоптер — може би повече от един, — долитащ от югозапад. Кели го долови пръв и внимателно се изправи зад войника с изваден нож в ръка. Той го заби в основата на черепа, където свършваше гръбначният стълб. На някаква лекция го бяха учили, че мястото се казва „медула“. Все още никой не бе чул хеликоптерите. Кели завъртя ножа си като отвертка, а дланта му запуши устата на войника. Методът проработи. Тялото се отпусна безжизнено и Джон внимателно го постави на земята. Не че изпитваше добри чувства към него, а просто не искаше да вдига шум.
Но шумът не закъсня. Хеликоптерите вече бяха твърде близо. Усетил опасността, майорът вдигна поглед и обърна глава на югозапад. Той изкрещя някаква заповед на хората си, след което стреля в главата на детето веднага щом войникът му се махна от него.
На северновиетнамците им трябваха само няколко секунди, за да се съберат. Майорът бързо преброи хората си и установи, че един липсва. Той погледна в посоката на Кели, по заслепените му от дългото взиране в огъня очи успяха да доловят само някакъв странен оттенък във въздуха.
— Едно, две, три — прошепна на себе си Кели, след като изтегли предпазителя на една от гранатите.
Войниците в неговата част сами правеха запалките си, защото въобще не бяха сигурни в уменията на фабричните работници. Техните изгаряха точно за пет секунди. На „три“ гранатата излетя от ръката на Кели. Огънят хвърли отблясъка си върху метала. Мятането бе перфектно и бомбата се приземи почти в центъра на кръга от войници. Кели вече се бе проснал по очи на земята. Той чу предупредителният вик точно секунда след като бе станало твърде късно за него.
Гранатата уби или рани седем от десетте войници. Кели се изправи и три изстрела на автомата му повалиха първия от оцелелите. Джон въобще не спря да погледне резултата от изстрелите, защото това бе професия, а не хоби. Майорът лежеше ранен и се опитваше да насочи пистолета си към него. Пет нови изстрела го отказаха. Смъртта му превърна нощта в успех за Кели. Сега трябваше само да оцелее. Беше извършил глупост и вече не можеше да разчита само на предпазливостта.
Без да смъква оръжието си, Кели побягна надясно. Някъде в тъмнината въоръжени, разгневени и достатъчно объркани, за да не избягат, се движеха поне двама северновиетнамци. Единият от американските хеликоптери имаше задачата само да осветява местността. Кели го наруга, защото в момента тъмнината бе най-добрият му съюзник. Джон забеляза единия от северновиетнамците и незабавно повали бягащата фигура. Продължи надясно и смени пълнителите си в движение. Очите му опипваха мрака с надеждата да открият и другия враг, но погледът му постоянно бягаше към центъра на селцето. Хората се щураха напред-назад. Вероятно гранатата му бе ранила някои от тях, но точно сега Кели нямаше време да се тревожи за тях. Погледът му замръзна върху жертвите. Нещо повече — той дълго не можа да отдели очи от огъня и когато отново ги обърна към тъмнината, пред тях затанцуваха призрачни оранжеви отблясъци. В мрака около него се луташе поне още един северновиетнамец и той със сигурност нямаше да се втурне към хеликоптера. Кели отново пое надясно, но този път по-бавно. До другата страна имаше около десет метра празно пространство, прилично на коридор, осветено от огъня. Той надзърна зад ъгъла и се втурна да пробяга разстоянието, като за миг сведе глава. Периферното му зрение улови движещата се сянка, но когато се обърна да я види, тялото му се блъсна в нещо и той падна.
Около него се вдигна облак прах, но Кели не успя достатъчно бързо да установи откъде идва шумът. Джон се претърколи наляво, за да избегне куршумите, но излезе на светло. Той скочи на крака и полуизправен се отдръпна, докато гърбът му не се удари в стената. Очите му трескаво се озъртаха в търсене на отблясъци от изстрели. Ето ги! Кели вдигна CAR-15 и стреля точно в момента, в който два 7,62-милиметрови куршума се забиха в гърдите му. От удара тялото му се изви встрани, а два нови куршума улучиха автомата в ръцете му. Когато отново отвори очи, видя, че лежи по гръб. В селото бе тихо. Опитът да се помръдне му причини само болка. После някакво дуло се опря в гърдите му.