— Насам, лейтенант! — последвано от: — Лекар!
Светът около него се раздвижи и Кели бе пренесен до огъня. Главата му безпомощно увисна наляво и той загледа как войниците кръстосват селото и обезоръжават северновиетнамците.
— Този изрод е жив! — каза един от тях.
— Тъй ли?
Друг се приближи откъм трупа на осемгодишното момиче, опря автомата си в челото на северновиетнамеца и натисна спусъка.
— Мамка му, Хари!
— Стига тъпотии! — изкрещя лейтенантът.
— Вижте какво са направили, сър — отвърна Хари и се наведе да повърне.
— Какво има, старче — обърна се лекарят към Кели, който обаче не успя да отговори. — По дяволите! — възкликна той. — Хей, това трябва да е човекът, който ни извика!
Появи се ново лице — вероятно лейтенантът, командващ Синия отряд. Нашивката на рамото му показваше, че е от Първа кавалерийска дивизия.
— Изглежда чисто, лейтенант. Ще огледаме района още веднъж — обади се по-възрастен глас.
— Всички ли са мъртви?
— Тъй вярно, сър!
— Кой, по дяволите, си ти? — попита лейтенантът и отново насочи вниманието си към Джон. — Сигурно си от онези скапани морски пехотинци, дето не им увират главите.
— От флота! — изстена Кели и опръска с кръв лекаря до себе си…
— Какво? — попита сестра О’Тул.
Кели отвори широко очи. Дясната му ръка се стрелна към гърдите, а погледът му обгърна стаята. Санди О’Тул седеше в ъгъла и четеше книга на нощната лампа.
— Какво правиш тук?
— Слушам кошмара ти — отвърна тя. — За втори път. Знаеш ли, наистина трябва…
— Знам.
10.
ПАТОЛОГИЯ
— Пистолетът ти е на задната седалка — каза сержант Дъглас. — Празен. Добре е отсега нататък да го носиш така.
— Нещо за Пам? — попита Кели от инвалидната количка.
— Разполагаме с няколко следи — отвърна Дъглас, без да се опитва да прикрие лъжата си.
„Ясно“ — помисли си Кели. Някой бе изтропал на журналистите, че Пам има арести за проституция. Новината веднага превърна случая от спешен в рутинен.
Сам лично докара скаута пред изхода на Волф стрийт. Следите от кръв бяха заличени, а стъклото на шофьора — подменено. Кели стана от инвалидната количка и хвърли продължителен поглед към колата си. Страничната колонка и рамката на вратата бяха спасили живота му, спирайки значително количество сачми. Стрелецът също бе подходил небрежно след внимателното и успешно промъкване. За последното бе помогнал и Кели, увлечен в разговор с Пам. Мислите галопираха зад каменното изражение. Как бе успял да забрави, че трябва да поглежда в огледалото? — питаше се за хиляден път той. Толкова просто нещо. Джон винаги го бе втълпявал на новобранците, пристигащи в частта му: винаги поглеждай назад, защото зад гърба ти може да има преследвачи. Лесно за запомняне, нали?
Но това бе вече минало, а то не може да се промени.
— На острова ли се връщаш, Джон? — попита Роузън.
— Да — кимна Кели. — Имам работа, за която трябва отново да се върна във форма.
— Искам да дойдеш тук за преглед след две седмици.
— Да, сър. Ще дойда — обеща Кели.
Той благодари на Санди О’Тул за грижите й и за награда получи усмивка. През изминалите осемнадесет дни тя почти му бе станала приятелка. Почти? Може би думата бе „напълно“, но сега Кели не искаше да мисли за това. Той седна зад волана и закопча предпазния колан. Не беше по сбогуванията, затова само им кимна и подкара надясно към Малбъри стрийт. За пръв път от постъпването си в болницата остана сам.
Най-после. На празната седалка до него, там, където за последен път бе видял Пам жива, лежеше голям плик. Върху него едрият почерк на Сам Роузън бе изписал: „Клинично състояние на пациента. Сметки“.
— Господи — въздъхна Кели и се насочи на запад. Сега просто гледаше колите около себе си. За Джон Кели градският пейзаж бе променен завинаги. Улиците представляваха странна плетеница от оживление и пустота. Погледът му бродеше наоколо по навик, който си бе позволил да забрави. Вниманието му привличаха хора, чието безделие изглеждаше просто поза. „Ще мине време, докато различа овчиците от овните“ — помисли си той. По улиците нямаше много коли, пък и хората надали обичаха да се мотаят без причина тук. Кели се огледа около себе си, за да се увери, че шофьорите са вперили поглед само напред, сякаш действителността около тях не съществува. До неотдавна Кели постъпваше по същия начин. Те неохотно спираха на червените светофари и здраво настъпваха газта, когато светне зелено. Явно се надяваха, че бързите им коли ще изоставят проблемите тук и неприятностите никога няма да пропълзят в кварталите на почтените хора. Картината страшно напомняше на Виетнам. Там опасностите се таяха в джунглата и хората всячески се стараеха да не ги допуснат навън. Кели разбра, че се е завърнал у дома, за да открие същата лудост и същото поражение, но в една съвсем различна обстановка. И неговата вина и глупост не бяха по-малки, отколкото на другите.