„Както виждаш от снимките, Сам — гласеше ръкописният текст на гърба на страницата, — това е работа на някакви извратени хора. Била е измъчвана съвсем преднамерено. Сигурно им е отнело часове. Докладът обаче пропуска нещо. Виж снимка №6. Косата й е била сресана, и то почти сигурно след настъпването на смъртта. Фактът някак си е убягнал от вниманието на патолога. Той е новак. (Когато са я докарали, Алън не е бил в града, иначе със сигурност лично щеше да се заеме със задачата.) Наистина изглежда малко странно, но снимката не лъже. Интересно как пропускаме очевидни неща. Вероятно това е бил първият му значителен случай и заради това е съсредоточил вниманието си върху описанието на големите контузии. Не се е занимавал с дребни детайли. Дочух, че познаваш момичето. Съжалявам, приятелю. Брент.“ Посланието бе подписано доста по-четливо от бележката в началото. Кели пъхна листите обратно в плика.
Той отвори едно чекмедже и извади кутия с патрони. След като зареди два пълнителя на пистолета си, отново ги прибра. На света имаше много малко по-непотребни неща от празен пистолет. После Кели отиде в камбуза и избра най-голямата консерва, с която се върна в рубката. Той отново седна на стола и продължи онова, с което се бе занимавал през по-голямата част от изминалата седмица. Използвайки консервата вместо дъмбел, Кели систематично натоварваше лявата си ръка и спокойно приемаше болката. Очите му обхождаха водната повърхност.
— Никога повече, момчето ми — каза гласно Джон. — Няма да правим нови грешки. Никога.
След осем хиляди мили полет С-141 кацна рано следобед във военновъздушната база „Поуп“ до Форт Браг. Четиримоторният транспортен самолет се приземи доста непохватно. Въпреки почивките по пътя екипажът бе изморен, пък и пътниците на борда не се нуждаеха от специални грижи. С тези полети рядко пътуваше жив товар. Завръщащите се от театъра на бойните действия войници се транспортираха с „Полет на свободата“. Задачата изпълняваха самолети на гражданската авиация, чиито стюардеси не скъпяха усмивките и безплатното пиене по време на продължителния полет към нормалната действителност. Самолетите, кацащи в „Поуп“ обаче, не изискваха подобно внимание. Екипажите им обядваха от стандартната котлова храна на военновъздушните сили и вършеха работата си без обичайното младежко оживление.
Самолетът достигна края на пистата, а членовете на екипажа се протегнаха в седалките си. Пилотът, капитан от ВВС, знаеше процедурата наизуст, но въпреки това в края на пистата го очакваше боядисан в ярки цветове джип, в случай че забрави нещо. Той го последва към приемащия център. Както пилотът, така и хората му отдавна не разговаряха по задачата, която изпълняваха. „Работа като всяка друга, при това необходима“ — мислеха си те, докато напускаха самолета и се отправяха към почивката. Очакваха ги кратък инструктаж и рапорт за състоянието на самолета през последните тридесет часа, по едно питие в офицерския клуб, душ и сън. Никой не обърна глава назад към С-141. Щяха съвсем скоро да го видят отново.
Естеството на мисията само по себе си бе едно противоречие. В повечето от предишните войни падналите в боя американци бяха погребвани близо до лобните им места. Това добре личи от военните гробища във Франция и в други страни. Случаят с Виетнам бе по-различен. Хората сякаш разбираха, че никой американец не иска да остане там, без значение жив или мъртъв. Всички открити тела се обработваха близо до Сайгон и след пренасянето им в Америка претърпяваха нова процедура тук. После ги отправяха към съответния град, изпратил предимно младите мъже на смърт в далечна страна. Семействата имаха време да решат къде ще бъде погребението и съответните инструкции за всяко от идентифицираните тела очакваха току-що пристигналия самолет.
В приемащия център погребалните агенти вече посрещаха клиентите си. Армията нямаше обичай да подготвя такива специалисти в разнородните си учебни подразделения. В центъра присъстваше униформен офицер, който да потвърди самоличността и да се увери, че тялото ще отпътува към верния адрес, защото това бе задължение на армията. Присъствието му бе необходимо, макар в повечето случаи ковчезите да тръгваха запечатани. Раните, получени в боя, и пораженията от късното откриване на телата и тропическия климат, не бяха гледка за очите на семействата. В резултат точното идентифициране често бе затруднено и затова армията се отнасяше към него с цялата си сериозност.