— Ще бъде доста мокро — предупреди я той.
— Няма значение — усмихна се Пам и още по-плътно се притисна до ръката му.
Кели намали скоростта. Нямаше смисъл да бърза. С по-малката скорост вече можеше да държи руля и с една ръка. Кели прегърна момичето и главата й отново легна на рамото му. Въпреки приближаващата буря изведнъж всичко си дойде на мястото. Или поне така казваха чувствата му. Разумът обаче твърдеше друго и двете гледни точки определено не съвпадаха. Разумът му напомняше, че Джон не знае абсолютно нищо за момичето до себе си. Чувствата контрираха, че въобще не трябва да му пука. Той имаше нужда от пея. Но Кели обикновено не се поддаваше на чувствата си и противоречието го накара да се загледа към хоризонта.
— Нещо не е в ред ли? — попита Пам.
Кели понечи да отговори, но си спомни, че е сам на яхтата си, а до него седи хубаво момиче. Затова позволи на чувствата си да надделеят. Просто за разнообразие.
— Малко съм объркан, но мисля, че всичко е наред.
— Виж, мога да ти кажа…
Кели поклати глава.
— Не, недей. Каквото и да имаш да казваш, то със сигурност може да почака. Просто се наслаждавай на пътуването.
Първият порив на вятъра дойде само миг по-късно и отклони яхтата с няколко градуса вдясно. Кели изправи курса. Малките игриви вълнички скоро се превърнаха в големи водни хълмове, които препускаха по залива Чесапийк. След минута видимостта бе ограничена до неколкостотин метра, и небето притъмня, сякаш слънцето залязваше. Кели провери още веднъж дали светлините му са включени. Вълните заблъскаха яхтата, гонени от вятъра, движещ се с около тридесет възла. Носът на „Спрингър“ бе обърнат точно срещу тях. Кели можеше да продължи напред, но такова удобно място за пускане на котва като сегашното щеше да се появи една след около пет часа. Той провери отново картата и включи радара, за да потвърди положението си. Под кила на „Спрингър“ имаше четири метра вода, пясъчно дъно и условията за закотвяне бяха просто идеални. Кели обърна яхтата срещу вятъра и намали мощността на дизелите дотолкова, че да устоява на поривите.
— Дръж руля — каза той на Пам.
— Но аз не знам какво да нравя с него!
— Няма значение. Просто го дръж здраво и върти в посоката, в която ти кажа. Трябва да отида отпред и да пусна котвите. Става ли?
— Внимавай! — надвика Пам шума на бурята.
Вълните вече бяха високи около метър и половина, а носът на яхтата подскачаше нагоре-надолу. Кели стисна окуражително рамото на момичето и тръгна напред.
Трябваше да внимава, разбира се, но обувките му бяха без ток, пък и Кели си знаеше работата. Той се хвана за перилата, заобиколи надстройката и след минута вече бе в предната част на яхтата. И двете котви CQR и „Данфорт“ бяха много по-тежки от нормалното. Кели хвърли първо данфорта и направи знак на Пам да завърти руля вдясно. Когато яхтата измина петдесетина метра в южна посока, тон хвърли и втората котва. И двете въжета бяха скъсени на нужната дължина. Кели се увери, че всичко е наред, и се върна при руля.
Пам изглеждаше малко нервна, но щом Джон седна отново на пейката до нея, се успокои. Вече всичко около тях бе мокро, а дрехите им — прогизнали от вода. Кели съвсем намали двигателите и позволи на вятъра да върне „Спрингър“ със стотина метра назад. Двете котви вече се бяха вкопчили в дъното. Кели се намръщи. Трябваше да ги раздалечи още повече. Всъщност едната котва бе напълно достатъчна. Другата бе просто за застраховка. Доволен от себе си, Джон спря машините.
— Можехме да се борим с бурята докрай, но предпочитам да не го правим — обясни той.
— Значи ще лагеруваме тук?
— Точно така. Можеш да слезеш в каютата си и…
— Искаш да ме изгониш ли?
— Не… просто ако тук не ти харесва…
Ръката й докосна лицето му и Кели едва долови думите през бученето на вятъра и дъжда.
— Тук ми е добре.
Отговорът й въобще не прозвуча като опит за заяждане.
Само след миг Кели се запита защо се е бавил толкова. Всички симптоми бяха налице. Последва нов бърз спор между разум и чувства, който разумът отново загуби. Нямаше от какво да се бои. Пред него стоеше още едно самотно същество. Забравата идва толкова бързо. Самотата не казва какво си изгубил, а само напомня, че нещо от теб липсва. За да очертае тази празнота, на Кели му трябваше нещо такова. Кожата й бе мека, мокра от дъжда, но топла. Усещането толкова се различаваше от платената любов, която на два пъти през последния месец го бе отвратила от самия него.
Разумът за последен път извика, че не е така, че Кели я е взел на автостоп и я познава само от часове. Сякаш усетила спора, Пам съблече тениската си и чувствата надделяха.