— Участвам в училищната пиеса — избъбри тя.
— Не просто участваш, ти си в главната роля — както обикновено. — Мелиса добродушно завъртя очи. После се усмихна на господин Пенитисъл и Амилия. — Спенсър участва във всяка една продукция още от предучилищна възраст.
— А тази година играеш лейди Макбет. — Господин Пенитисъл седна церемониално в стола начело на масата. — Тази роля си е истинско предизвикателство. С нетърпение очаквам да те видя.
— О, не е задължително да идваш — изтърси Спенсър и усети как бузите й пламват.
— Но разбира се, че Никълъс ще дойде! — изписка госпожа Хейстингс. — Отбелязали сме го в календарите ни!
Спенсър се загледа в отражението си в обратната страна на лъжицата. Последното нещо, от което имаше нужда, бе някакъв мъж, когото едва познаваше, да се преструва, че се интересува от живота й. Господин Пенитисъл щеше да дойде на представлението само защото майката на Спенсър го караше.
Амилия си откъсна малко пилешки гърди от чинията, която се подаваше през масата.
— Аз организирам благотворителен концерт — обяви тя. — През следващите няколко седмици с няколко момичета от „Сейнт Агнес“ ще репетираме тук, а концертът ще бъде в „Роузууд аби“. Всички могат да дойдат да видят изпълнението ми.
Спенсър завъртя очи. „Сейнт Агнес“ беше снобарското частно училище, в което учеше Амилия. Трябваше да намери начин да се измъкне от концерта; някогашната й приятелка Келси учеше в „Сейнт Агнес“ — или поне учеше някога. Спенсър не искаше да рискува да се среща с нея.
Госпожа Хейстингс плесна с ръце.
— Звучи чудесно, Амилия! Кажи ни датата и сме там.
— Искам да съм на разположение за всички вас, момичета. — Господин Пенитисъл погледна поред Амилия, Спенсър и Мелиса и присви сивкавосините си очи. — Сега вече сме едно семейство и наистина имам желание да се сближим.
Спенсър изсумтя. Откъде ги взема тези изречения, от доктор Фил?
— Аз вече си имам семейство, много благодаря — рече тя.
Очите на Мелиса се разшириха. Амилия се подсмихна гадно, сякаш току-що бе прочела някаква пикантна клюка в „Ю Ес Уийкли“. Госпожа Хейстингс скочи от стола си.
— Това беше много грубо, Спенсър. Моля те, напусни масата.
Спенсър се изсмя рязко, но госпожа Хейстингс кимна с брадичка към коридора.
— Сериозно говоря. Отивай си в стаята.
— Мамо — каза спокойно Мелиса. — Това е любимото ястие на Спенсър. И…
— После ще й приготвим вечеря. — Гласът на госпожа Хейстингс звучеше напрегнато, сякаш всеки момент щеше да се разплаче. — Спенсър, моля те. Просто върви.
— Съжалявам — избъбри Спенсър, докато се изправяше, макар всъщност въобще да не съжаляваше. Бащите не бяха взаимозаменяеми. Не можеше просто така да се сближи с някакъв мъж, когото дори не познаваше. И изведнъж изпита копнеж вече да е есента, когато ще замине за „Принстън“. Далеч от Роузууд, далеч от новото си семейство, далеч от А., далеч от тайната за Табита — и всички останали тайни, които А. може би също знаеше. Но есента нямаше да настъпи толкова бързо. С увиснали рамене тя тръгна по коридора. На масичката до входа беше струпана купчинка писма, а най-отгоре се мъдреше продълговат тънък плик от „Принстън“, адресиран до нея. Спенсър го грабна, погълната за части от секундата от надеждата, че може би от университета я уведомяват, че може да се нанесе по-рано — веднага, например.
Откъм трапезарията се носеха тихи, приглушени гласове. Двата лабрадудъла Руфъс и Беатрис залепиха носове за прозореца, може би подушвайки елен на поляната. Спенсър отвори плика и извади един лист хартия. Най-отгоре се кипреше логото на приемната комисия на „Принстън“.
Уважаема госпожице Хейстингс,
Изглежда при нас се е получило малко недоразумение. Очевидно на ранния прием за студенти в „Принстън“ са кандидатствали двама души с име Спенсър Хейстингс — вие, Спенсър Дж. Хейстингс, и едно момче, Спенсър Ф. Хейстингс от Дариън, Кънектикът. За съжаление Бордът по приемането не е осъзнал, че става дума за две различни личности — едни са преглеждали вашата молба, останалите — молбата на другия Спенсър, но всички сме гласували за вас като за един човек. След като осъзнахме грешката си, се налага нашият комитет да прегледа наново документите ви, за да прецени кой от вас трябва да бъде приет. И двамата сте силни кандидати, така че решението сигурно няма да е лесно. Ако има нещо, което бихте искали да добавите към молбата си с цел да повлияете на решението на борда, сега е най-удачният момент да го направите.