Хана наведе глава.
— Не исках да те притеснявам.
Баща й я погледна умолително.
— Но аз можех да направя нещо. Можех да сложа край на това. Трябва да знаеш, че когато имаш проблеми, винаги можеш да дойдеш при мен.
Хана рязко се изсмя.
— Всъщност, татко, не мога — изтърси тя. — Така е от години. — Баща й трепна и Хана клюмна. — Съжалявам. Не исках да прозвучи така. Имах предвид, че…
Той вдигна ръка, за да пресече думите й.
— Напротив, мисля, че точно така искаше да прозвучи. Но аз опитах, Хана… Не забравяй, че години наред ти отказваше да разговаряш с мен. Според теб аз как се чувствах тогава?
Очите на Хана се разшириха. Доста дълго време, докато баща й живееше в Анаполис, тя не отговаряше на обажданията му, преструвайки се на заета. А всъщност не искаше да слуша за Кейт и за това колко по-прекрасна е тя в сравнение с грубоватата, грозна, дебела Хана. Двамата всъщност никога не бяха разговаряли за това. Хана дори не смяташе, че баща й го е забелязал.
— Съжалявам — промърмори тя.
— Ами и аз съжалявам — рече пресипнало баща й.
Сълзите рукнаха по бузите й. Миг по-късно баща й вече я беше прегърнал и нежно потъркваше ръката й. Най-накрая тя избърса очите си и го погледна.
— Искаш ли да се обадя на Джеремая? Мога да му се помоля да се върне. Да оправя кашата, която забърках. — Тя можеше само да си представя самодоволната усмивка на лицето на Джеремая, когато му каже тези думи.
Господин Мерин поклати глава.
— Всъщност Джеремая вече работи за Тъкър Уилкинсън.
Хана ахна.
— Шегуваш се!
— Ще ми се да беше така. Изглежда, наистина не може да му се вярва. — Господин Мерин грабна от бюрото си тетрадката с щампа „Том Мерин за сенатор“. — Искам да ми кажеш всичко възможно за този тип Патрик. Имейли, телефони, всичко, за което се сетиш. Онова, което ти е причинил, е извратено, Хана. Трябва да го намерим и да го накараме да си плати.
Хана провери в телефона си и му даде всичко, с което разполагаше.
— Ами парите, които откраднах? Искаш ли да ти ги върна по някакъв начин?
Господин Мерин завъртя химикалката между пръстите си.
— Просто искам да работиш двойно по-упорито в кампанията ми. И без това днес смятах да те помоля за това — имаме нужда от човек, който да привлича гласовете на младите. Кейт вече е с нас. А ти?
— Не трябва ли да плащаш на екипа си да върши това?
— Разбира се, че трябва. Но аз искам и вие двете да участвате.
Хана натисна отвътре бузата си с език. Последното нещо, което искаше, бе да участва в някаква комисия заедно с перфектната Кейт, но нямаше никакво намерение да отказва на баща си — поне не сега.
— Добре.
— Не знам по какъв начин да достигна до младите хора — каза господин Мерин. — Предполагам, че вие двете ще имате някакви идеи.
Хана се замисли за миг.
— Имаш ли профил в Туитър?
— Да, но не мога съвсем да го разбера този Туитър. — Господин Мерин я погледна смутено. — Трябва ли да каниш хората да ти бъдат приятели, както във Фейсбук?
— Хората просто те следват. Ако искаш, аз ще се заема с профила ти в Туитър. Какво ще кажеш да го използваме, за да организираме флашмоб?
Господин Мерин се намръщи.
— Нали преди няколко години точно един флашмоб доведе до бунтовете във Филаделфия?
— Това ще бъде контролиран флашмоб — каза Хана с тънка усмивка. — Бихме могли да се свържем с всички в местните университети като „Холис“ или „Хайд“ и да ги съберем на импровизиран митинг. Може да наемем и група. Колкото по-готино звучи, толкова повече младежи ще дойдат, дори и да не знаят за какво става въпрос. Ти можеш да се появиш и да изнесеш реч, а ние ще пуснем наши хора в тълпата, които могат да ги регистрират да гласуват.
Господин Мерин вирна глава. Очите му проблеснаха по същия начин, както някога, когато се канеше да каже „да“ на молбите на Хана да идат в „Хършли парк“.
— Защо да не опитаме — каза най-накрая той. — Мисля, че трябва да започнем с колежа „Хайд“ — той е по-малък и се намира по-близо до Филаделфия. Можеш ли да организираш мероприятието?
— Разбира се — отвърна Хана.
Господин Мерин се наведе напред и я хвана за ръката.
— Видя ли? Тези неща ти идват отвътре. А относно онова, което каза по-рано, за… за това как нещата между нас са се променили. — Гласът му беше мек и колеблив, усещаше се нервна нотка. — Аз не искам да е така.