— Нито пък аз — изсумтя Хана. — Но не знам какво да направя по въпроса.
Господин Мерин се замисли за миг.
— Защо не останеш тук за няколко нощи?
Хана го погледна.
— Какво?
— Новата къща е толкова голяма. Има спалня за теб, която винаги ще е на разположение. — Той завъртя сребърния химикал между пръстите си. — Липсваш ми, Хан. Свикнал съм да си около мен.
Хана се усмихна свенливо, страхувайки се, че всеки момент ще заплаче отново. Тя не искаше отново да живее с Кейт, но отношенията с баща й като че ли се бяха променили. Може би този път животът с него щеше да е по-различен. И биха могли да започнат отначало.
— Добре — рече срамежливо тя. — Предполагам, че следващата седмица бих могла да остана тук няколко дни.
— Страхотно! — Господин Мерин изглеждаше въодушевен. — Когато поискаш. — След това лицето му отново стана сериозно. — Значи това е всичко? Нищо друго ли не искаш да ми кажеш?
Лицето на Табита проблесна в съзнанието й като светкавица, но Хана затвори очи и го прогони.
— Не, разбира се.
Той й се усмихна и леко стисна ръката й.
— Добро момиче.
Хана стана, целуна баща си и излезе. Това мина далеч по-добре, отколкото бе планирала. Може би дори много по-добре, отколкото бе планирал А. Но след като излезе през входната врата, тя забеляза нещо да стърчи изпод предната й гума. Беше смачкан рекламен флаер на „Малка сладка убийца“, телевизионния полудокументален филм, който бе излъчен в нощта, когато се разнесе и новината за Табита.
Очите на Али бяха призрачно сини, а жестоката й усмивка изглеждаше жива, сякаш всеки момент момичето щеше да изскочи от хартията. В ушите на Хана прозвуча слабо кискане. Тя рязко се завъртя и огледа тихата улица. Наоколо не се виждаше никой, но въпреки това Хана усещаше, че някой я наблюдава. Че знае всичките й тайни. И е готов да говори.
5.
Малката русалка
— Не разбирам защо отиваме на този купон в полунощ. — Емили се намести на бар стола в кухнята на семейство Фийлдс. — Не каза ли, че ще започне в девет?
Бет слагаше сенки върху клепачите на Емили.
— Никой не отива на купон в девет. Модерно е да се появиш там към полунощ.
— И как точно ти, такова послушно момиче, си наясно с това?
— Послушно момиче? — Бет изсумтя. — Ха!
— Говори по-тихо! — прошепна Емили.
Беше малко след единайсет и родителите им вече се бяха оттеглили в стаята си след вечерята, играта на асоциации и отегчителното документално филмче за историята на железопътните линии. Те нямаха представа, че Емили и Бет смятат да излизат, камо ли, че отиват в някакъв апартамент във Филаделфия, пълен с колежани и пиене.
През последния час Бет беше гримирала Емили, беше използвала маша, за да накъдри червеникаворусата й коса и дори бе настояла Емили да си сложи черния сатенен сутиен с подплънки на „Виктория’с сикрет“, който беше купила заедно с Мая Сен Жермен.
— Преобразяването ще те освободи от страха ти — посъветва я Бет.
Емили беше повече от сигурна, че единственото нещо, което можеше да я освободи от страха й бе да се окаже, че цялата история с убийството на Табита е била сън, но оценяваше усилията на сестра си.
— Ето. Преобразяван ето ти е завършено — каза Бет и леко забърса малко от червилото по долната устна на Емили. — Виж се.
Тя тикна едно малко огледалце в ръцете на Емили. Емили погледна към отражението си и ахна. Очите й изглеждаха натежали и страстни, скулите й бяха изсечени, а устните — пълни и готови за целувка. Това й напомни за гостуванията с преспиване, когато Али я гласеше по същия начин. Всичките й приятелки я караха да си слага грим за училище, но тя никога не можеше да го направи както трябва.
Бет разлюля под носа й една черна тясна рокля и черна лента за коса, над която се полюляваше перо.
— Сега облечи и това и си готова.
Емили погледна към късметлийското клинче на Али, което все още носеше. Искаше й се да попита Бет дали може да остане с него, но дори тя усещаше, че това вече щеше да е прекалено.
— Мога ли да обуя дънки?
Бет се намръщи.
— Това е маскено парти! А дънките са нещо обикновено. Пък и нали искаме да забършем нещо тази вечер.