След като успя да изнуди диджея да я научи да върти плочи, Емили бурно прегърна Бет.
— Страхотно е! Много ти благодаря.
— Казах ти, че имаш нужда да поизлезеш малко — натякна й Бет. — А какво ще кажеш за госпожица Морската богиня? — Тя посочи русалката, която се въртеше на дансинга. — Тя адски си пада по теб. Трябва да се пробваш.
— Не си пада по мен. — Емили я плесна по ръката, но после погледна към русалката. Блестящата й зелена рокля подчертаваше всяка извивка на тялото й. Когато забеляза, че Емили я гледа, тя й изпрати въздушна целувка.
Емили и Бет се наредиха на опашката пред бара за питиета и русалката се приближи към тях с танцувални движения. Емили се наведе към ухото й.
— Знаеш ли кой организира този купон?
Момичето потупа зелената си перука.
— Едва ли някой тук знае. Говори се, че помещението е на някакъв шеф от звукозаписната индустрия. Аз научих за купона от мрежата.
Край тях минаха две момичета, обвити в облак от марихуанен дим. Емили се отдръпна от тях.
— А ти оттук ли си?
— От предградията. — Момичето направи гримаса. — Скука.
— Аз също. Роузууд. — В мига, в който го каза, Емили потръпна, убедена, че непознатата ще я изгледа подозрително и ще се досети, че тя е едно от момичетата в „Малка сладка убийца“.
Но русалката просто сви рамене.
— Ходя в едно частно училище, което е наблизо до там. Но скоро завършвам, слава Богу.
— Избра ли вече в кой колеж искаш да учиш? — Емили погледна към ключодържателя с емблемата на Университета на Пенсилвания, който висеше от чантата й. — В „Пен“ ли?
По лицето на момичето премина неопределено изражение.
— Едва ли някой от университетите ще приеме такава като мен. — Тя хвана Емили за ръката и отново грейна. — Имам едно предизвикателство за теб, диваче. — Тя посочи към другия край на стаята, където стоеше едно момиче, облечено с костюм на Покахонтас и с голяма индианска диадема на главата. — Отмъкни й диадемата. Сложи си я. Обзалагам се, че ще си адски готина.
Стомахът на Емили се сви. Може би Бет беше права, че това момиче си пада по нея.
— Дадено.
Тя се засмя и се затича към Покахонтас. С едно бързо, смело и леко движение на ръката грабна диадемата от главата й. Изведнъж се оказа залята с пера. Ръцете на Покахонтас се стрелнаха към косата й. Тя се обърна тъкмо навреме, за да види как Емили слага диадемата на главата си и побягва през залата.
— Жестока си! — извика русалката, когато Емили се върна при нея. — Може ли някой ден да излезем заедно? Ще умра, ако не станем приятелки.
Емили едва не изтърси, че се надява да станат нещо повече от приятелки.
— Дай ми телефонния си номер — рече вместо това и извади айфона си. — Боже, току-що осъзнах, че дори не знам името ти.
— Ама че съм невъзпитана! — Момичето бавно прокара пръст по емблемата на дамската й чантичка. — Аз съм Кей.
— А аз — Емили. — Тя се усмихна широко на момичето и й даде нерегистрирания си номер. Беше се заклела да не го дава на никой друг освен семейството и най-близките си приятели, но изведнъж усети, че това е нещо, което би направила само старата изплашена Емили.
А тази вечер тя я беше оставила зад гърба си.
6.
Падаща звезда
На следващата сутрин Спенсър седеше на ръба на зеления кадифен стол в аудиторията на „Роузууд дей“. В ръцете си държеше оръфано копие на „Макбет“, в което с розов флумастер бяха подчертани всички реплики на нейната героиня лейди Макбет.
Докато преглеждаше нервно първата сцена, Пиер Кастел, новият им учител по театрално майсторство, плесна с ръце.
— Така. Лейди М. на сцената! — Пиер, който настояваше учениците да го наричат на малко име, отказваше да произнася цялото име Макбет от страх пред някакво вековно проклятие като че ли онези, които се осмеляваха да го изрекат на глас, биваха обречени на смъртоносна треска, получаваха жестоки изгаряния, промушваха ги с нож или ги удушаваха. Днешната репетиция беше първата му като режисьор и той я започна, като нарече продукцията „Шотландската пиеса“ и назовава Макбет и лейди Макбет само с инициалите им, което объркваше повечето първокурсници. Пиер беше избран за заместник, след като Кристоф, почитаемият директор и бивш учител, се премести в Италия заедно с приятеля си. Но всички твърдяха, че Пиер е истинско попадение. Той бе драматургът на „Цимбелин“ във Филаделфия, както на още няколко други шекспирови пиеси в Ню Йорк.