Спенсър мушна сценария под мишница и се изкачи с омекнали колене по стълбичката към подиума. Предишната вечер беше размишлявала до ранните часове на деня как се е получило това ужасно объркване в „Принстън“. В два сутринта се беше измъкнала от леглото и беше прегледала писмото с надеждата, че ще открие някаква грешка. Но след това потърси Бетина Блуум на сайта на „Принстън“ и я откри — шефка на приемния комитет, със самодоволна физиономия на снимката.
Абсурдно бе на този свят да има още един обещаващ Спенсър Хейстингс. Освен това тя бе потърсила в Гугъл информация за Спенсър Ф., както бе започнала да го нарича. Оказа се, че още шестнайсетгодишен Спенсър Франсис Хейстингс се беше кандидатирал за кмет на Дариън, Кънектикът, и едва не бе спечелил. В профила си във Фейсбук той се хвалеше, че заедно с баща си е обикалял света с яхта и че в десети клас се е състезавал за научната награда „Уестингхаус“. Снимките на страницата му показваха привлекателно момче, което изглеждаше като човек, който се държи изключително учтиво с възрастните дами, но същевременно върти по шест гаджета едновременно. Когато Спенсър Ф. е получил същото писмо като нея, той сигурно просто е свил рамене и се е свързал с някой чуждестранен чиновник или холивудски директор, които са му най-добри приятели, и ги е накарал да се обадят на когото трябва в комитета по приеманията.
Не беше честно. Спенсър беше работила толкова, толкова много, за да я приемат в „Принстън“. Освен това бе извършила ужасни неща, за да си осигури мястото, включително да съсипе живота на Келси предишното лято. Тя трябваше да бъде приетият в „Принстън“ Спенсър.
Но макар да не се беше кандидатирала за кмет, Спенсър имаше доста сценичен опит. Беше изпълнявала главните роли във всяка училищна пиеса, като се започне с малката й роля в „Малката червена кокошчица“ в първи клас. След това в седми клас беше преборила Али — всъщност Кортни — за ролята на Лора от „Стъклената менажерия“, впечатлявайки дори абитуриентите със зрелостта и крехкостта си. В осми клас — след като Али изчезна — или по-точно след като Истинската Али я уби — Спенсър изигра Мери в „Дългият път на деня към нощта“ и беше бурно аплодирана за изпълнението си. Миналогодишният „Хамлет“ бе единствената пиеса, в която не беше участвала — бяха й забранили да участва в каквито и да е училищни дейности заради това, че е изплагиатствала есето на сестра си. Всъщност беше извадила истински късмет, че тази година в „Роузууд дей“ бяха избрали „Макбет“ и че Спенсър спечели кастинга за лейди Макбет — ролята беше истинско предизвикателство и щеше силно да впечатли комитета по приемането в „Принстън“. Би трябвало да е достатъчна, за да й даде преднина пред Спенсър Ф.
Дъските на подиума изскърцаха под краката й. Пиер, който бе облечен изцяло в черно и си беше сложил нещо, което подозрително приличаше на очна линия, потупа устните си със сребристия си химикал „Мон Блан“.
— Ще опитаме сомнамбулската сцена, лейди М. Репетирахте ли я с Кристоф?
— Разбира се — излъга Спенсър. Всъщност Кристоф беше толкова зает с преместването, че предположи, че Спенсър е научила репликите си и няма нужда от репетиции.
Пиер сведе поглед към сценария в ръцете на Спенсър.
— Още ли използваш това нещо? Представлението е само след две седмици!
— Знам почти всички реплики — възрази Спенсър, макар това да не беше така.
Тя дочу тихо кискане отляво.
— Няма шанс за театралното училище на „Йейл“ — разнесе се тих глас.
Спенсър рязко се обърна. Гласът принадлежеше на Бо Бразуел, поредната нова придобивка на „Роузууд дей“ и партньор на Спенсър в ролята на Макбет.
— Моля? — сопна му се тя.
Бо стисна гневно устни.
— Нищо.
Уф. Спенсър се обърна отново и запретна ръкавите на униформеното си сако. Бо се беше преместил тук от Лос Анджелис и заради високите си скули, дълга тъмна коса, преднамерено поведение на лошо момче и очукания мотоциклет „Индиън“, той бързо се беше превърнал във всеобщия любимец на момичетата в групата по театрално майсторство. На всички момичета без Спенсър, всъщност. Предишния месец, след като минаха предварителните записвания, той небрежно беше подхвърлил, че е приет в театралното училище на „Йейл“. И под „небрежно подхвърляне“ се разбираше помпозно парадиране всеки божи ден. Особено днес споменаването на „Йейл“ беше особено болезнено предвид несигурното бъдеще на Спенсър.