— Така. — Пиер почука с химикал по сценария и Спенсър подскочи. — Започваме от началото на сцената. Лекар? Придворна дама? — Той погледна към Майк Монтгомъри и Колийн Лаури, които също участваха в сцената. — Вие наблюдавате отстрани лейди М., която се намира в особено положение. И… действие!
Майк, който играеше лекаря на лейди Макбет, се обърна към Колийн, която играеше прислужничката на лейди Макбет, и я попита откога лейди Макбет ходи насън. Колийн му отвърна, че очевидно лейди Макбет е станала посред нощ, написала е нещо на лист хартия и го е запечатала.
След това Пиер махна на Спенсър, тя излезе на сцената и започна трескаво да потрива ръце.
— Да, това е мястото — рече задъхано тя, опитвайки се да прозвучи като луда жена, разкъсвана от вина заради това, че е убила краля.
— „Тихо, говори!“1 — изрецитира Майк.
— „Излизай, проклето петно! Измивай се, казвам ти!“ — изкрещя Спенсър. После погледна към сценария и прочете още няколко реда. Когато стигна до мястото, където се казваше, че още усеща миризмата на кралската кръв по кожата си, Пиер тежко въздъхна.
— Спри! — извика той. — Спенсър, искам да вложиш повече емоции. Повече вина. Всички злини, които си извършила през живота си се стоварват върху главата ти, сънуваш кошмари и виждаш кръв по ръцете си. Опитай се наистина да почувстваш какво е човек да извърши убийство.
„Идея си нямаш“ — каза си Спенсър и потрепери при мисълта за Табита. Ами ако комисията в „Принстън“ научи по някакъв начин за това? Ами ако А. им каже? Тя потрепери и затвори очи, а сцената продължи.
— Спенсър? — подкани я Пиер.
Спенсър примигна. Оказа се, че междувременно са били изречени няколко реплики, които тя напълно бе пропуснала, и сега режисьорът я гледаше втренчено.
— Ъ-ъ-ъ, съжалявам, докъде стигнахме?
Пиер изглеждаше доста раздразнен.
— Майк, ще повториш ли репликата си?
— „Тази болест надхвърля границите на моя опит. Но виждал съм някои, които са бродили насън, да умират все пак благочестиво в леглата си“ — каза Майк.
Спенсър гледаше в сценария си.
— „Измий си ръцете! Облечи си халата…“
Но докато изричаше репликите си, умът й се рееше някъде надалеч. Ами ако комисията разбереше за случилото се с Келси миналото лято? Полицаите бяха казали, че в досието на Спенсър няма да бъде вписано нищо, но може би в „Принстън“ го бяха научили по втория начин.
Връхлетяха я спомени за онази лятна юнска вечер, когато за пръв път срещна Келси в онзи бар, наречен „При Макгиликъди“ в района на Университета на Пенсилвания. Подът лепнеше от бира, по телевизията вървеше някакъв мач на Филаделфия Филис, а подредените на бара шотове проблясваха под неоновото осветление. Помещението беше тъпкано с ученици от летните курсове, повечето от които бяха непълнолетни. Спенсър беше заедно с едно момче на име Финиъс О’Конъл, което седеше зад нея в подготвителните часове по химия.
— Смяташ да вземеш четири изпита след шест седмици? — Финиъс я погледна ококорено над халбата си с „Гинес“. Той беше сладък по един джъстин-бийбъровски-напредничав-емо-начин, с пригладена коса и износена тениска. — Да не си се побъркала?
Спенсър вдигна равнодушно рамене, преструвайки се, че напрегнатата подготовка въобще не й е повлияла. Когато в края на годината получи оценките си в „Роузууд дей“, тя видя, че има три петици — и е слязла до двайсет и седмо място в класацията. Това просто нямаше да свърши работа. Единственото нещо, което можеше да спаси дипломата й и да я вкара в Айви лигата, беше да изкара с отличен четирите предварителни изпита.
— И аз смятам да взема четири изпита — разнесе се нечий глас.
Зад тях стоеше дребничко момиче с канелено-червена коса и блестящи зелени очи, което Спенсър бе виждала из общежитията на „Пен“. То беше облечено с избеляла тениска на „Сейнт Агнес“, снобарското частно училище в Роузууд, и носеше жълтеникави еспадрилени сандали „Марк Джейкъбс“ от най-новата му колекция. Спенсър носеше съвсем същите сандали, само че в синьо. Тя й се усмихна съчувствено.