— Сигурна съм, че е невероятна! — Ариа плесна с ръце. — За какво се разказва? Кога ще бъде издадена?
— Дай да не прибързваме. — Езра погледна към раницата си, която лежеше облегната на скалата. — Но ако наистина те интересува, нося си ръкописа…
— Разбира се, че ме интересува! Ужасно искам да го видя!
Езра сви устни, сякаш обмисляше думите й.
— Все още нямам агент. Може никога да не я публикувам. Оказа се доста трудно да пробия в книжната индустрия. — Смехът му прозвуча горчиво, както никога досега.
— Трябва ли да те завържа, за да мога да я видя? — подразни го Ариа.
— Добре де, добре. — Езра развърза раницата и извади снопче листи, прихванати с ластик. На първата страница с големи печатни букви пишеше: „Ще се видим след училище“ от Езра Фиц.
— Не мога да повярвам, че ти си го написал — прошепна Ариа с благоговение. — За учител ли се разказва?
Езра се усмихна загадъчно.
— Може би. — Той й подаде листите. — Искаш ли да го прочетеш?
— Да! — Ариа разлисти оръфаните страници. — Убедена съм, че ще ми хареса. И… благодаря. — Тя го погледна, изпълнена с емоции. — За всичко. За това, че дойде. За този пикник…
Двамата дълго останаха загледани един в друг. След това Езра се премести към нея и телата им се докоснаха. Щом ръцете му я обгърнаха и устните му се долепиха до нейните, тя почувства как я залива пълно удоволствие. Целувката се задълбочи, Езра се измъкна от якето си и го хвърли на съседния камък. Ариа бързо съблече зеленото си палто.
— Хм… хм… — прокашля се някой до тях.
Двамата се разделиха, дишайки тежко. Група възрастни жени, облечени в туристически екипи, с раници на гръб и бастуни в ръце, бяха изникнали иззад завоя и ги гледаха с изписано на лицата отвращение.
— Извинявайте! — извика Езра и бързо закопча ризата си.
Жените изсумтяха и тръгнаха към хотелчето, балансирайки като професионалисти по речните камъни. Езра стрелна Ариа с ужасен поглед и покри устата си с длан.
— Почувствах се така, сякаш баба ме хвана — прошепна той.
— Или училищната библиотекарка — изкиска се Ариа.
Езра отново я взе в прегръдките си и потъна в очите й.
— Да се надяваме, че още много пъти ще ни хващат.
Тя почувства прилив на пълно щастие. После се наведе напред и нежно целуна Езра по устните.
— Да се надяваме.
11.
Нова среща
По-късно същия следобед Спенсър паркира мерцедеса си на алеята пред къщи след дългото учене в обществената библиотека в Роузууд.
— „Лъка на смелостта си изпъни, и няма да пропаднем“ — изрецитира тя. Това беше откъс от речта на лейди Макбет, в която тя убеждаваше съпруга си да убие крал Дънкан. „Когато Дънкан, уморен от пътя, захърка здраво…“
Изведнъж главата й се изпразни от съдържание. Какво идваше след това?
Тя превключи лоста на паркиране. Направо беше бясна. В десети клас, докато учеше за теста CAT, работеше като доброволка в роузуудската благотворителна кухня, играеше хокей на трева и посещаваше шест различни кръжока, беше успяла да наизусти всичките си реплики от „Укротяване на опърничавата“ за нула време. Колкото и да й беше неприятно да достави удоволствието на Бо да я обучава на следващия ден, тя може би наистина имаше нужда от това. Спенсър си пое дълбоко дъх, както се беше научила на курса по йога, уви се в палтото си и грабна от съседната седалка златистата си чантичка „Диор“, която си беше купила като подарък заради приемането в „Принстън“.
Когато се измъкна от колата, едва не се блъсна в паркирания отляво черен рейндж роувър. Погледна намръщено лъскавите му хромирани джанти, навигационната конзола и жизнерадостния стикер на бронята с надпис: „Горд родител на почетна ученичка в «Сейнт Агнес»“. Господин Пенитисъл притежаваше цяла орда возила, но рейндж роувърът не беше от тях. Което означаваше, че имат гости.
Когато отвори входната врата, тя дочу мек глас откъм дневната, последван от момичешко кискане. Спенсър потисна един стон. Амилия определено беше взела твърде на сериозно директивата на госпожа Хейстингс „Чувствай се като у дома си“. Почти всеки ден канеше приятели и всяка нова гостенка изглеждаше още по-голяма зубрачка от предишната.
Спенсър тръгна по коридора, вдигайки колкото се може повече шум, за да покаже на Амилия, че идва. И разбира се, когато влезе в дневната, където се намираха гигантският телевизор и удобните кръгли дивани, Амилия вдигна поглед към нея. В скута си държеше лъскава черна флейта — типичният аксесоар на зубъра. Из стаята се виждаха още десетина момичета с музикални инструменти в ръце. Смотанячки.