— Какво става тук? — попита раздразнено Спенсър.
— Благотворителната група за камерна музика на „Сейнт Агнес“ — отвърна Амилия със същия раздразнителен глас. — Забрави ли, че ви казах за концерта? Вероника разреши да репетираме тук.
Спенсър мразеше Амилия да нарича майка й Вероника, сякаш бяха дружки на някое коктейлно парти. Тя се накани да й отвърне с рязка реплика, но тогава забеляза червенокосото момиче, което седеше на един от диваните. В първия момент се стресна. После погледна още веднъж. Сякаш бе видяла призрак.
— К-келси? — заекна Спенсър.
— Спенсър. — Момичето прибра цигулката обратно в калъфа й и примигна, сякаш също не можеше да повярва на очите си. — Леле. Отдавна не сме се виждали.
Стаята се завъртя. Това беше Келси Пиърс, приятелката на Спенсър от лятното училище в „Пен“. Същата, чийто живот беше съсипала.
Спомените я върнаха в бара, където двете се бяха запознали. Финиъс беше отвел двете в малката тоалетна отзад. Стените бяха изписани с графити, а в ъгъла имаше мръсна тоалетна и умивалник с шкаф. В помещението миришеше силно на повърнато и вкиснала бира.
Финиъс бръкна в джоба си и подаде на всяко момиче по едно бяло хапче.
— Ето как ще изкарате шестици на изпитите си.
— Какво е това? — Спенсър извърна глава. Не си падаше по хапчета. Не пиеше дори аспирин против главоболие.
— Нарича се „Лесно шест“ — обясни Финиъс. — Невероятно е. Часове наред те поддържа концентриран. Само с негова помощ успях да изкарам първата година.
— Откъде го взе? — попита Келси с треперещ глас.
— Има ли значение? — Финиъс се облегна на мивката. — Готов съм да ви дам да го опитате. Да споделя богатството си, един вид, нали?
Той отново им предложи хапчетата. Спенсър облиза устните си. Беше чувала за „Лесно шест“, разбира се, но само от глупавите обяви по телевизията и от флаерите, които бяха разлепени по вратите на тоалетните в „Роузууд дей“. Но думите на Финиъс кънтяха в ушите й. Часове наред те поддържа концентриран. Спенсър нямаше представа как ще изкара четири курса за шест седмици. Може би отчаяните времена се нуждаеха от отчаяни мерки.
Тя си пое дълбоко дъх, протегна ръка, грабна хапчето от шепата на Финиъс и го пъхна под езика си.
— Няма да съжаляваш. — Финиъс се обърна към Келси. — Ами ти?
Келси загриза нокътя на палеца си.
— Не знам. Когато бях по-малка, ме хванаха с наркотици. Опитвам се да стоя по-далеч от такива неща.
— Няма да загазиш — каза Финиъс.
— Никой няма да разбере — подтикна я Спенсър.
Келси продължи да се поклаща напред-назад на токчетата си. Гледаше като коте, попаднало в капан, също както гледаха Емили, Ариа, Хана и Спенсър, когато Тяхната Али ги предизвика да поплуват в Езерото на кълвачите, където полицията беше открила труп.
Най-накрая Келси протегна ръка.
— От малко няма да боли, нали? — Финиъс пусна хапчето в шепата й и тя го преглътна. — За пълно шест на изпитите!
Шест седмици по-късно Спенсър имаше само шестици. А Келси, благодарение на Спенсър, се намираше зад решетките.
— Да направим почивка — каза в този миг Амилия. Спенсър се върна в настоящето и огледа музикантките. Някои протягаха ръце над главите си. Други извадиха телефоните си и започнаха да пишат съобщения.
Келси прекоси стаята и се доближи до Спенсър.
— Като близначки сме — каза тя и взе една златиста чанта, която бе оставена до вратата. Беше същата „Диор“ като на Спенсър. — Е… отдавна не сме се виждали.
— Ами да — отвърна предпазливо Спенсър, въртейки нервно едно от месинговите копчета на ръкава на сакото си.
Часовникът във фоайето удари кръгъл час. Келси гледаше втренчено Спенсър и сякаш прогаряше кожата й с поглед. Стомахът на Спенсър се сви от притеснение. Тя не беше виждала приятелката си от онзи ден в полицейския участък.
Някой се прокашля. Спенсър се обърна и видя, че Амилия ги гледа с любопитство. Тя тръгна по коридора към кухнята, махвайки с ръка на Келси да я последва — последното нещо, от което се нуждаеше, бе Амилия да слухти наоколо. Кухнята ухаеше на свеж розмарин, който майката на Спенсър започна да слага във вази, след като разбра, че това е любимият аромат на господин Пенитисъл.