— Не знаех, че свириш. — Спенсър посочи лъка, който Келси стискаше в ръка почти като оръжие.
Келси погледна надолу.
— Свиря от малка. Оркестърът на Амилия изнася благотворителни концерти, а моят надзорник смята всички участия в благотворителни събития за общественополезен труд.
— Надзорник ли? — изтърси Спенсър, преди да се усети.
Келси я погледна предпазливо.
— Нали се сещаш. Заради онова, което се случи в „Пен“.
Спенсър отвърна поглед.
— Чула си, нали? — Келси стоеше вдървено, а лявата й ръка, с която държеше лъка, беше здраво стисната в юмрук. — Трябваше два месеца да изкарам в поправително училище. Ти извади голям късмет, че ти се размина само с предупреждение. — Тя повдигна вежди. — Как успя да го направиш?
Температурата в стаята рязко се вдигна с двайсет градуса. Спенсър се страхуваше да погледне Келси в очите. Чувстваше се объркана — винаги бе предполагала, дълбоко в себе си, че Келси знае кой е подхвърлил наркотиците в стаята й и е казал на полицаите за миналото й. Ами ако не знаеше?
Когато Спенсър отново вдигна глава, Келси продължаваше да я гледа.
— Както и да е, чух, че са те приели в „Принстън“. Поздравления.
Спенсър трепна.
— К-как разбра за „Принстън“?
— Едно птиченце ми каза — отвърна весело Келси.
„Амилия ли?“ — искаше да попита Спенсър, но не можа да отвори уста. Келси също искаше да кандидатства в „Принстън“, но университетът едва ли щеше да изпрати поздравително писмо в стаята в поправителното училище. Но пък нали бяха изпратили такова по погрешка на Спенсър.
— Келси? — разнесе се носовият глас на Амилия откъм дневната. — Трябваш ни! Ще свирим отново Шуберт!
— Добре — извика Келси и се обърна към Спенсър. Устата й се отвори, сякаш искаше да каже нещо, но тя като че ли промени намеренията си и я затвори. — Успех в „Принстън“, Спенсър — произнесе след малко тя. — Надявам се всичко да е наред. — После се отдалечи вдървено, стиснала здраво лъка в ръка.
Спенсър се отпусна върху един от кухненските столове. Сърцето й биеше толкова силно, че заглушаваше музиката от дневната.
Бийп.
Тя подскочи. Беше мобилният й телефон, който се намираше във външното джобче на чантата й. Тя преглътна тежко и го извади. Беше получила нов есемес от неизвестен подател. Но преди да го прочете, нещо в коридора привлече вниманието й. Келси стоеше до вратата на дневната. Тя побърза да извърне глава, но Спенсър беше сигурна, че я е наблюдавала. В същата ръка, с която държеше лъка, сега имаше тънък мобилен телефон.
Със свито сърце Спенсър погледна към телефона си и натисна бутона „Прочети“.
Смяташ ли, че лятната ти дружка ти е простила за хапчето? Кой знае защо се съмнявам… Мляс!
12.
Някой наблюдава
По-късно същата вечер Емили откара семейното волво до учителския паркинг на „Роузууд дей“ и угаси двигателя. Тъй като беше осем часа в събота, сградата беше празна и всички прозорци тъмнееха. Тя погледна към каменната фасада на училището и потъна в спомени: как влиза сама в училище в пети клас и завистливо гледа как Истинската Али, Наоми Циглър и Райли Улфи стоят най-отпред на редичката; тича към час и без да иска се блъска в рамото на Истинската Али. „Внимавай, зелено чудовище!“ — подигра й се тогава Али. Учениците я наричаха така заради позеленялата от хлора в басейна коса, но нея я заболя особено много, когато Али го каза.
После дойде денят, в който Истинската Али застана на същия този асфалт и започна да се хвали как брат й Джейсън й казал къде е скрито парчето от знамето на Капсулата на времето. Тя беше толкова вбесяващо уверена онзи ден, че изпълваше Емили едновременно с копнеж и гняв. „Аз мога да й открадна знамето“ — си беше помислила тогава тя. И това доведе до най-чудесните, странни и плашещи години в живота на Емили.
Обикновено мисълта за Али я изпълваше с противоречиви чувства. Как можеше едновременно да обича и да се страхува от някого? Как можа да пусне един психопат на свобода? И как така не спираше да се оглежда навсякъде за Истинската Али, опитваща се отчаяно да докаже, че тя е още жива, макар това да означаваше сигурна смърт за нея и приятелките й?
Но днес се чувстваше прекалено объркана и изморена да размишлява върху това. Кей не й излизаше от ума. Предишната вечер, в края на концерта, двете, доста замаяни от изпития алкохол, се бяха разбрали да излязат отново следващата седмица. Сутринта Кей вече й беше изпратила два горещи есемеса. „Умирам да те видя отново, сладурче“. И „Дано вече си изкарала сладкото си задниче от леглото!“. Емили не беше получавала подобни провокативни съобщения от времето, когато излизаше с Мая. Може би Кей просто обичаше да флиртува.