Тя отново погледна към телефона си. Преди около час Спенсър беше изпратила групово съобщение до Емили, Ариа и Хана.
„Трябва да поговорим. Елате при люлките. Осем часа“
Емили поиска подробности, но Спенсър не й отговори. Зачуди се дали не става дума за А.
Тя потрепери, слезе от колата и тръгна към люлките до началното училище, където през годините редовно се срещаше с приятелките си. Някога — за да разменят клюки, напоследък — за да обсъждат заплашителните съобщения на А. В далечината се извисяваше катерушката, която приличаше на осмокрак гигантски паяк. Сред полето се появи авангардната акула, която един от местните художници бе направил за училището; лунната светлина зловещо се отразяваше в гладките й плочки. Спенсър седеше на средната люлка, увита в синьото си палто и с ботушки на „Ъг“. Хана се беше облегнала на пързалката, скръстила ръце на гърдите си. А Ариа, която гледаше отнесено и замечтано, се беше свила до известната въртележка, която учениците наричаха „Върхушката“.
Когато Емили се приближи към тях, Спенсър се прокашля.
— Получих ново послание от А.
Стомахът на Емили се сви. Ариа звучно преглътна. Хана ритна с ботуша си пързалката, която кухо издрънча.
— Някой друг? — попита Спенсър.
— Аз — обади се Хана с треперещ глас. — В сряда. Но се справих с него.
Спенсър се ококори.
— Как така се справи?
Хапа обгърна тялото си с ръце.
— Това е личен въпрос.
— За Келси ли ставаше въпрос? — попита настоятелно Спенсър.
— Кой е Келси? — присви очи Хана.
Спенсър се облегна назад.
— Келси, Хана. Момичето, което ти… нали се сещаш… през лятото. В „Пен“. На което…
Хана потрепна.
— Не беше свързано с нея. Ставаше въпрос за… нещо друго.
— Е, моето беше за Келси — каза Спенсър.
Ариа се намръщи.
— Келси, приятелката ти от летните курсове?
— Аха — отвърна Спенсър. — А. знае какво й причиних.
Емили се отпусна на единия си крак, припомняйки си смътно как Спенсър споменава името на Келси. Тя й се беше обаждала няколко пъти през лятото, тъй като и двете бяха в града, но Емили не излезе с нея нито веднъж. А когато дойде юли, в гласа на Спенсър се усещаха някакви… ненормални нотки. Тя говореше толкова бързо, сякаш се опитваше да постави световен рекорд по най-много изговорени думи в минута. Веднъж Емили беше седнала пред ресторанта „При Посейдон“ заедно с приятеля си Дерик, който работеше там като готвач. Той бе единственият човек, пред когото Емили беше разкрила тайните си — е, някои от тях. Тъкмо му разказваше как ще роди бебето си без родителите й да знаят за това, когато на екрана на телефона й проблесна името на Спенсър. Емили отговори и Спенсър веднага се впусна в разказ за това как новата й приятелка Келси направила най-смешната имитация на Снуки от „Бреговете на Джърси“. Тя говореше толкова бързо, че думите излизаха слети от устата й.
— Добре ли си, Спенс? — попита Емили.
— Разбира се, че съм добре — отговори задъхано Спенсър. — По-добре съм от добре. Защо да не съм?
— Звучиш ми много странно. Сякаш си се надрусала с нещо.
Спенсър се изкиска.
— Всъщност съм взела нещо, Ем. Но не е кой знае какво.
— Ти вземаш наркотици? — прошепна Емили и тромаво се надигна от пейката. Неколцина пешеходци се вторачиха в гигантския й корем.
— Спокойно — отвърна Спенсър. — Това са само онези хапчета „Лесно шест“.
— Само? Безопасни ли са?
— Господи, Емили, недей да откачаш, чу ли? Това е учебна дрога. Момчето, от което ги взех, Финиъс, е изкарал цяла година без странични ефекти. И на изпитите той се представя по-добре от мен.
Емили не каза нищо. Тя гледаше как хората се качват в кораба-ресторант „Мошулу“ с щастливи и безгрижни изражения на лицата. Най-накрая Спенсър въздъхна.
— Добре съм, Ем. Наистина. Няма защо да се притесняваш за мен, Убиец. — Тяхната Али й беше измислила този прякор преди много години, когато Емили се опитваше да я защити. После Спенсър изведнъж прекъсна, без да се сбогува.