Мелиса улови погледа на Спенсър.
— Сготвих любимото ти ястие, Спенсър. Пиле с лимон и маслини.
— Благодаря. — Спенсър й се усмихна признателно, защото знаеше, че това е жест на солидарност. Двете дълго време бяха във враждебни отношения, но предишната година най-после бяха успели да изгладят различията си. Мелиса знаеше, че Спенсър не се чувства добре в новата семейна ситуация. Но имаше и други неща, които тормозеха Спенсър. Неща, които тя не смееше да сподели със сестра си — или с когото и да било друг.
Спенсър тръгна към кухнята след майка си и господин Пенитисъл — тя все още не можеше да се насили да го нарича Никълъс. Мелиса тъкмо поставяше чинията с пилето в средата на масата. Бъдещата им доведена сестра Амилия, която бе с две години по-малка от Спенсър, седеше чинно изпъната в ъгъла, разстлала салфетката в скута си. Тя носеше ботите с ниски токчета, които Спенсър й беше избрала по време на последното им пътуване до Ню Йорк, но косата й отново се беше накъдрила и лъщящите й бузи просто плачеха за фон дьо тен.
Когато вдигна глава и видя Спенсър, Амилия се намръщи. Спенсър извърна глава с леко раздразнение. Очевидно Амилия още не й беше простила, че заради нея брат й Зак бе изпратен във военно училище. Спенсър не беше издала нарочно Зак на баща му. Но когато господин Пенитисъл ги беше заварил заедно в леглото, той предположи най-лошото и избухна яростно. Единственото, което Спенсър можа да направи, за да го накара да спре да удря сина си, бе да обяви, че Зак е гей.
— Здрасти, Спенсър — чу се мъжки глас. Дарън Уайлдън, приятелят на Мелиса, седеше от другата страна на Амилия и дъвчеше прясно опечено чесново хлебче. — Какво става?
Спенсър се почувства така, сякаш някой я удари с юмрук в гърдите. Макар да работеше като охрана в музея във Филаделфия, доскоро Дарън беше полицай Уайлдън, главен следовател по случая с убийството на Алисън Дилорентис, и основната му задача бе да усеща кога хората крият нещо или лъжат. Възможно ли бе Уайлдън да знае за новия преследвач на Спенсър, който — естествено — се подвизаваше с инициала А.? Възможно ли бе да подозира какво тя и приятелките й бяха сторили на Табита в Ямайка?
— Ами, нищо — отвърна колебливо Спенсър и разхлаби с пръст яката на блузата си. Знаеше, че напразно се притеснява. Нямаше как Уайлдън да знае за А. или Табита. Нямаше как да знае, че всяка нощ Спенсър сънува кошмари за инцидента с Табита, припомняйки си отново и отново онази ужасна нощ в Ямайка. Нито пък би могъл да знае, че Спенсър непрекъснато препрочиташе статиите за разкриването на смъртта на Табита — и за това колко разтърсени бяха родителите й. Как приятелите й в Ню Джърси са провеждали бдения в нейна чест. Как няколко благотворителни организации са заклеймили пиянството сред тийнейджърите, което според всички я беше убило.
Но всъщност не то я уби — и Спенсър го знаеше много добре. Както и А.
Кой би могъл да ги види в онази нощ? Кой би могъл да ги мрази толкова много, че да ги измъчва с тази информация и да ги заплашва, че ще съсипе живота им, вместо направо да отиде в полицията? Спенсър не можеше да повярва, че тя и приятелките й отново са изправени пред задачата да разкрият кой е А. Дори още по-лошо, тя нямаше нито един заподозрян. А. не беше изпращал съобщения на Спенсър или на останалите от онази мъчителна новинарска емисия преди две седмици, но Спенсър бе сигурна, че не е изчезнал завинаги.
Какво ли още знаеше А.? В последното му послание пишеше: „Това е само върхът на сладоледа“, сякаш той или тя беше наясно с тайните им. За нещастие Спенсър имаше още няколко скелета, скрити в гардероба. Като онова, което се случи миналото лято с Келси Пиърс в „Пен“ — Келси бе изправена пред съд за малолетни заради онова, което й беше причинила Спенсър. Ала А. със сигурност нямаше как да научи за това. Макар че обикновено А. знаеше всичко…
— Наистина ли нищо? — Уайлдън отхапа от хрупкавия хляб, без да сваля сиво-зелените си очи от нея. — Това въобще не ми звучи като натоварена подготовка на един бъдещ студент в „Принстън“.
Спенсър се престори, че избърсва едно петно от чашата си за вода, с надеждата, че Уайлдън ще спре да я гледа така, сякаш е чехълче под микроскоп.