— Ти си същински мухльо, Уил — заяви пренебрежително Хенриета. — Сигурна съм, че ако се опънеш на баща си, той даже ще ти се възхити. Ех, то се знае, че отначало ще ни е трудно…
— Не, ти наистина представа нямаш — прекъсна я Уил. — Човек не е мухльо, само защото гледа действителността в очите.
Даниъл наблюдаваше недоволно кавгата на двамата млади. Тя не спираше вече целия следобед и наистина му беше дошла до гуша. Бяха се подслонили в една плевня, защото заваля силен дъжд. От време на време студен въздух нахлуваше през прозореца без стъкло и сякаш щеше да изкърти вратата. От дупките в покрива водата капеше монотонно върху влажното сено. Конете стояха, навели глави, в единия ъгъл, а хората се притискаха към стената, уморени, треперещи от студ и гладни. Миризмата на мокрите животински тела, на влажната слама и не особено чистите пътници изпълваше натежалия въздух и засилваше лошото настроение.
Това окаяно състояние продължи, докато някой блъсна вратата и на прага се появи Том. Той се отърси като куче от дъжда.
— Донесох хляб, сирене и бира — каза той и сложи вързопчето на пода. — В града има повече кръглоглавци от бълхи по някое псе. Без пропуск крачка не можеш да направиш.
— Защо не се опитаме да получим пропуски? — При вида на хляба и сиренето, куражът на Хенриета се беше върнал. — Вече седмица сме на път и непрекъснатото криене става все по-непоносимо.
— Може би очаквахте вълнуващи приключения? — попита сухо Даниъл и отпи голяма глътка бира.
— Не, не съм. Но не допусках и че ще е толкова изморително — заяви Хенриета, както дъвчеше. — Ако имахме пропуски, можехме преспокойно и открито да си продължим пътя и да влизаме в страноприемници, не е ли така?
— Естествено, че бихме могли. — Уил още не си беше върнал равновесието. — Но нали не по наше желание пътуваме тъкмо по този начин. Или смяташ, че трябва да спрем при следващия военен пост и да помолим най-учтиво за пропуски?
Даниъл сподави въздишка, очаквайки гневния отговор на Хенриета. Но такъв не последва.
— Не мисля, че трябва ти да отидеш — каза замислено момичето и си избърса с длан устата. — Ако Том успее да ми намери женски дрехи, най-добре на някоя ратайкиня, мога да измисля някаква история, с която да убедя офицера. — А мен си ме бива да измислям истории, нали? — погледна тя към Уил.
Той кимна и неволна усмивка озари луничавото му лице.
— Хъм. Тази способност вече ти е помагала да се измъкнеш от не едно затруднение.
— А вие — продължи Хенриета — вие какво мислите, сър? Мога да кажа например, че искам да посетя в Лондон болния си баща, разбира се смел привърженик на парламента. И още, че пътувам заедно с… с… Тя смръщи чело и направи неопределен жест с ръка. — С дядо си и с брат си Уил — заключи тя победоносно. — А пък Том ни е предложил приятелски помощта си, понеже дядо е съвсем грохнал, а само един човек не е достатъчна защита срещу скитащите наоколо роялисти и пладнешки разбойници.
Даниъл се възпротиви на ролята на безпомощен дядо, която очевидно беше предназначена за него.
— Ще трябва навярно да си залепя бяла брада, да влача крака и да мърморя като беззъб дядка.
— Не, няма да е необходимо — засмя се Хенриета — не се налага предполагаемите ми спътници да идват с мен. Ще поискам пропуските на измислени имена и ако кажа, че дядо ми е на седемдесет и девет, деветката после лесно може да се преправи на двойка.
— Велики боже! — простена Даниъл — Седемдесет и девет!
— Говоря най-сериозно, сър — заяви сърдито Хенриета.
— Безумен план. — Даниъл си отчупи парче хляб. — Разбирам, че временните неудобства не ви допадат. Но детското театро не е средство против тях.
Бузите на Хенриета пламнаха при мисълта, че така са я сложили на място.
— Не са детински игри. Зная, че мога да го направя. — Тя стисна устни и вирна упорито брадичка.
Бегълците прекараха в плевнята целия дъждовен следобед. На Даниъл непрекъснато му се затваряха очите. Уил и Том вече тихо хъркаха, а и Хенриета, изглежда, беше заспала. Сънят беше изглежда единствената възможност да се прекарат дългите часове преди дъждът най-сетне да спре и те да могат да продължат пътя си. Защо тогава да прави усилия да будува? След няколко минути и неговото дълбоко, равномерно дишане се присъедини към това на останалите.