— Е, време беше — дочу тя мърморене откъм далечния край на стаичката.
Хенриета извърна глава и видя силует, който й се стори някак познат. Видя две силно кривогледи сиви очи и сбръчкано като сушена слива лице, което можеше все пак да се разпознае като лице на старица.
— Кажи-речи те бях вече отписала — бабичката се дотътри по дъсчения под до леглото, сложи ръка на челото на момичето и кимна доволна, преди да се залови за широката превръзка, обгръщаща раненото рамо.
Хенриета се отпусна под благотворното докосване. Тогава по дървената стълба отекнаха стъпки, а друго, познато от трескавите сънища същество, прекрачи прага на мансардата. Беше едро, тъмнокосо, с пронизващ черен поглед и обгорено от слънцето и вятъра лице. Тъкмо тези очи се впериха веднага в леглото и засияха от внезапна радост.
— Каква изненада! — Гласът беше дълбок и приятен. В него се долавяше сподавен смях, сякаш притежателят му смяташе, че светът и хората са общо взето напълно задоволителни.
Непознатият мъж се приближи усмихнат към края на леглото.
— Всичко наред ли е?
— Да, господарю. През нощта треската отслабна, а после тя спа като дете. Като посъбере сили, ще е отново пъргава като риба във вода.
Старицата се залови да събира вързопчета и кутийки в една кошница.
— Повече не ви трябвам. — Тя кимна безмълвно на момичето, което беше спасила от сигурна смърт, и заслиза по стълбата.
Даниъл поклати глава.
— Лицето й вдъхва страх, но можем само да сме й много благодарни.
— Да, вярно, сър Даниъл.
— Откъде знаете името ми?
— Трябва да съм го чувала — някога.
— В такъв случай ще бъдете, може би, и вие така добра да ми кажете вашето.
На лицето й отново се появи предишния лукав израз и Даниъл вече знаеше какво ще чуе.
— Хари — отговори твърдо момичето.
Сър Даниъл си каза, че в момента възможностите му са малко ограничени и докато болната не се съвземе достатъчно, за да могат да продължат пътуването, не се налагаше и да знае името й.
— На колко години сте, Хари?
Отговор на този въпрос не може да й навреди — реши Хенриета.
— На 1 август навърших петнайсет.
— А какво търси петнайсетгодишно момиче на бойното поле край Престън? — попита Даниъл със снизходително любопитство.
— Аз тръгнах с Уил.
— А, да, вярно, изглежда така е било.
За миг се възцари мълчание, после момичето добави:
— Искахме да се оженим, само че… само че…
— Само че родителите ни бяха против — помогна й Даниъл да продължи. — Той ви отвлече, преди битката да обърка плановете ви, така ли?
Хенриета поклати глава.
— Уил не ме е отвличал. Той искаше да се бие за краля, а аз просто трябваше да го последвам.
Сър Даниъл Дръмънд не беше твърде уверен в тази необходимост, но не беше, в края на краищата и петнайсетгодишен, нито влюбен.
— Вашето семейство ще се тревожи много за вас.
Изразът на лицето й стана затворен.
— Сигурно само са се ядосали, че не успяха да ме накарат да се омъжа за сър Реджиналд…
После тя изведнъж млъкна.
Даниъл гледаше замислено болната. Изглежда беше разбрала, че името на годеника, когото й бяха избрали, може да се окаже следа за собствената й самоличност или поне за кръга, от който произлиза.
— А по какви причини този сър Реджиналд не се радва на вашето одобрение? — Даниъл седна на ръба на леглото и установи с бърз поглед, че след седмицата боледуване момичето е бледо и отслабнало.
Тя направи гримаса на отвращение.
— Той е дебел и дъхът му мирише. Плешив е и с почернели зъби, ако изобщо са му останали, а пък е стар като Метусалем.
Даниъл си представи с мълчаливо самообладание така ужасяващо описания човек, после попита:
— Но защо искат да ви принудят да се омъжите за този твърде съмнителен мъжки екземпляр?
— Уф, има нещо общо с полиците, които баща ми е подписал.
Сър Даниъл прокара ръка по челото си.
— Така, значи, а пък сър Реджиналд иска срещу тях да ви вземе за жена?
— Това няма да го бъде! — заяви решително момичето. Но личеше, че с мъка запазва спокойствие. — Аз никога няма да се върна у дома. Ако Уил не беше умрял, сигурно щях да го придумам да ме отвлече, та макар и да го е страх, че ще го лишат от наследство, а пък аз няма да получа зестра. Все някак щяхме да се оправим — въздъхна тя тъжно.
— Детенце, чуй ме, любовта не е храна, която засища. — Сър Даниъл стана. — Без нещо в стомаха, мъжът умира от глад.
— Аз мога да работя… в някое стопанство… да стана краварка… Но сега… Гласът й трепереше. — Сега Уил е мъртъв… и… — По бузите й потекоха сълзи. — Не е справедливо. Беше толкова млад и аз толкова го обичах.