Маркизата въздъхна.
— Много сте пряма, доня Хенриета. А това не винаги е най-умното. Човек трябва да поема и по странични пътища, да се изразява много внимателно. Който трябва да разбере, със сигурност ще го разбере. — Тя стана. — Вече е много горещо, за да оставаме навън. Трябва да побързате за следобедната почивка да сте си у дома.
Хенриета се подчини по безукорен начин на този умел завършек на разговора. През изтеклите седмици беше разбрала, че нищо няма да постигне, ако наруши правилата на етикета.
Двете се върнаха заедно в двореца и маркизата нареди да извикат каретата на лейди Дръмънд. Докато я чакаха да се появи, маркиза Айтона сложи ръка на рамото на Хенриета.
— Колко ли тъгувате по своя дом в Хага!
— Така е — съгласи се Хенриета, — но най-много ми липсват двете ми заварени дъщери. Съжалявам, че не беше възможно да дойдат с нас.
— Мога да си представя. Човек не обича да напуска семейството си. — Усмивката беше престорено-сърдечна, но погледът студен и пресметлив. — Съпругът ви сигурно получава редовно новини от Хага, в които се говори и за децата?
— Не ми се вярва в тях да става дума за семейни обстоятелства — отговори откровено Хенриета. — Съпругът ми никога не е споменавал за такива неща.
В тишината, последвала това признание, сякаш изведнъж й падна пелена от очите. Новините от Хага, това беше същината на странния урок, прозвучал почти като разпит.
— Сър Даниъл не споделя с вас новините от Хага? — попита учтиво маркизата. — Навярно предполага, че те не представляват за вас никакъв интерес.
— Изглежда — съгласи се неопределено Хенриета. — Не сме говорили за тях. — Хенриета изрече лъжата с учудваща лекота, но извърна все пак глава, за да не се издаде.
— Имайте предвид, скъпа — каза маркизата, — че вашият съпруг ще има полза от участието ви в неговите дела.
Хенриета се усмихна безизразно, измърмори няколко учтиви думи за сбогуване и седна в каретата. С въздишка на облекчение спусна перденцата и се опита да внесе ред в мислите си. Някой беше повече от любопитен за съдържанието на писмата от Хага. Но след като Даниъл не бе споделил нищичко с нея, едва ли щеше да задоволи любопитството на когото и да било.
И все пак, това тъй или иначе би му отворило вратата към кралската зала за аудиенции. Хенриета го проумя, след като ясно й дадоха да разбере какво е нейното задължение на съпруга. Накратко казано, тя трябваше да шпионира мъжа си. Ужасно неприятната задача не ставаше по-лека дори при мисълта за ползата, която можеше, по всяка вероятност, да произтече за Даниъл.
Имаше все пак един момент във всичко това, който допадна на Хенриета. Отдавна имаше чувството, че може да подкрепи много по-сериозно Даниъл, а не само с приятната роля, която трябваше да играе в обществото. Може би бе дошло времето да докаже, че притежава и ума, и способностите, които да й позволят да поеме част от неговите задължения. И, както винаги, когато й се представяше възможност да помогне на Даниъл, Хенриета не можа да потисне желанието да се възползва от нея.
Потънала в мисли, Хенриета слез от каляската. Не можеше и дума да става да сподели без позволението на Даниъл с чужди хора съдържанието на някое писмо. Но дали не можеше да играе с тази кореспонденция и своя собствена игра, ако й се отдаде случай? Ако разбере какво по-точно интересува кралицата, може да сподели невярна информация, способна, въпреки това, да помогне на Даниъл. Но за да не направи грешка, трябва да познава съдържанието. Само че как да стигне до него?
В хладната, затъмнена спалня Хенриета остави камериерката да й помогне да се съблече. Колкото и да се радваше на скъпите придворни тоалети, в жегата на Мадридското лято те все пак много й тежаха. Камериерката окачи грижливо дрехите в гардероба и отпусна вдигнатата нагоре коса на господарката си.
Хенриета беше възприела с възторг испанския навик да се спи през най-горещата част от деня. Тя отиде до прозореца, отвори кепенците и погледна надолу, към задрямалия, залят от слънце двор. Опря лакти на широкия каменен перваз, усети слънчевите лъчи върху затворените си клепачи и се замечта, но в същия миг усети как две силни ръце я прегръщат.
— Хей, слънцепоклонничке! — Даниъл докосна с устни нежната й шия. — Ела в леглото.
— С удоволствие бих се любила някой ден под обедното слънце — каза замислено Хенриета и се обърна към Даниъл. — Искам през това време да го усещам на голата си кожа.
Той се усмихна.
— Вашето желание е за мен заповед, госпожо. — Той развърза ризата й. — Добре тогава, да почнем от голата кожа. Вдигни високо ръце.
Хенриета се засмя тихо и се освободи от набраното платно.