— Ами после? Така ли да изляза навън?
— Вземи възглавниците от леглото и ги сложи на слънце до него.
Хенриета мълчаливо го послуша. Кръвта й кипна в радостно очакване, изпълни я гореща възбуда. Тя застана до постелята на пода и сега гледаше Даниъл как се съблича.
— Легни и затвори очи. — Даниъл си събу ботушите. — А сега си представи, че лежиш в градината, гола и сама под слънцето.
Хенриета се отдаде, затворила очи, на топлия летен въздух. Слънчевите лъчи играеха по кожата й, копринените възглавници я обгръщаха меко. Тя прокара бавно ръце по тялото си, усети живата топлина, заоблените очертания, силата на нарастващото желание.
Когато и други ръце се присъединиха към тази ласка, изпълнена с наслада, тя се озова във вълшебното царство на удоволствието, откъдето грижите отлитаха, за да останат само радостите и любовта…
Когато Хенриета се събуди, слънцето беше вече ниско над хоризонта и сенки забулваха ъглите на стаята. Тя се протегна бавно и лениво върху възглавниците, а когато отвори очи, на устните й се появи усмивка при спомена за преживяната радост.
— Приличаш на мъркащо котенце — Даниъл седеше на един стол и я наблюдаваше.
— И се чувствам точно така — Хенриета се опря на лакти и погледна съпруга си. — Ти не поспа ли?
Той поклати глава.
— Не, играта, която приспа теб, ободри мен. Освен това не исках да изпусна толкова прекрасна гледка.
Погледът й падна върху ковчежето с парите и това събуди в нея друг спомен. Дали след нейните прегръдки, Даниъл няма да е по-достъпен? Тя стана и го погледна замислено.
— Чуй, ти изобщо не ме обичаш. Иначе щеше да ми кажеш какво пише в това писмо от Хага.
Веселите пламъчета в очите му угаснаха.
— Вече говорихме за това. Време е да разбереш, че когато казвам не, значи не. И не искам да се караме, скъпа.
— Нито пък аз — добави най-искрено Хенриета. — Забрави. Няма да кажа повече нито дума по въпроса.
Даниъл се приближи към нея и я целуна по челото.
— Имам голямо желание да опитам от онази малага, която купих миналата седмица от винаря. Ще сляза в мазето да донеса една бутилка. — Той излезе от стаята и затвори вратата зад себе си.
Хенриета посегна към ризата, облече я презглава, върза панделката на деколтето. Мислеше толкова напрегнато, че неволно присви чело. Касетката пак й беше пред очите, а сега краката сякаш сами я занесоха до нея. Не беше заключена. Даниъл го правеше само когато и двамата отсъстваха по-дълго от къщи. Тя вдигна съвсем бавно капака. Вътре лежеше писмо, запечатано с восък с кралския печат. Щяха да са й достатъчни само няколко секунди, за да се запознае със съдържанието и тогава за Хенриета ставаше възможно да започне собствената си игра, да надхитри испанците, които толкова се мъчеха да я хванат в мрежите си. И тогава, след като Даниъл постигне целта си, тя ще му разкаже всичко, а малкото й провинение ще бъде много скоро простено. Даниъл щеше да признае, че е могъл спокойно да й се доверява във всичко и да е сигурен, че е способна и в най-заплетени ситуации да действа умно и предпазливо.
Хенриета бръкна бавно и внимателно в ковчежето. Разтреперана от напрежението разгъна листа, който прошумоля тихичко между пръстите й, втренчи поглед в енергичния и ясен почерк.
В този миг вратата зад нея се отвори. Хенриета рязко се обърна. Виновна и объркана, цялата пламнала, гледаше Даниъл, застанал с бутилка и чаши в ръка в рамката на вратата. На лицето му беше изписана безкрайна изненада. После изразът му се промени, премина в хладно отвращение, от което на Хенриета й преминаха тръпки по гърба. Понечи да каже нещо… каквото и да било… но на гърлото й беше заседнала буца и можеше само да продължи да стои неподвижно с издайническите листа в ръката.
Даниъл остави бутилката и чашите на една масичка и тръгна към Хенриета. Стъпките му се отпечатваха отмерено върху каменния под. Той протегна безмълвно ръка и изщрака заповеднически с палец и показалец. Хенриета му подаде документа. Той го пое, сложи го в ковчежето и го заключи. С все същия израз се обърна, наля си вино в чашата, след което почна да се облича за вечерния прием. Хенриета позвъни мълчаливо на камериерката си.
Хенриета не забрави през целия си живот тази вечер. Всеки път, когато дойдеха тежки времена, всеки път, когато се почувстваше потисната и тревожна, неизменно си спомняше за тези часове. В паметта й се бе отпечатала преди всичко абсолютната тишина. Дори в препълнената зала сред глъчката на множество гласове и звуците на оркестъра, образуващи непрекъснат шумен фон, единственото, което тя чуваше беше непроницаемото мълчание на нейния съпруг.