Тя стана уморено, изми се, остави се да я облекат и вчешат. Беше олицетворение на отчаянието. Изключено беше да се появи в такъв вид сред хора. Трябваше да се извини, че няма да присъства на матинето у госпожа Трутън, съпругата на установен в Мадрид богат английски търговец.
Но не, животът трябваше все някак да продължи, въпреки че всичко наоколо й беше в развалини. Не биваше да затъва в самосъжаление. Посегна решително към кутийката с ружа, който Даниъл толкова мразеше, и си начерви бузите и устните.
На матинето на госпожа Трутън тя пи лимонада, яде грозде и нарязани на малки късчета круши, сякаш нищо не се бе случило в този неин живот, от който се бе опитала, както всички английски дами тук в Мадрид, да направи най-доброто. Само че Бетси Трутън, близо шест години по-голяма от Хенриета и майка на две деца, забеляза все пак нещо необичайно в настроението на младата си гостенка.
— Изглеждате сякаш малко болна, мила Хенриета. Да не ви е лошо? Аз с първото много се измъчих, но с второто беше вече много по-леко, въпреки че горещината ставаше понякога непоносима. — Тя се усмихна с разбиране и погали Хенриета по ръката.
„Господи! Бетси мисли, че съм бременна!“ В момента Хенриета не можеше да намери дискретен начин да разсее това заблуждение. Но в същия миг си спомни онези изпълнени с любов прегръдки в нощната градина преди две седмици и прошепнатото предположение, че може да е заченала син под испанската луна. Но ако наистина е така? Подобно събитие можеше да преодолее и най-дълбокия разрив.
Тя се усмихна на Бетси и остави забележката й да витае във въздуха. В мислите си се вкопчи за тази възможност като удавник за сламка. Ако наистина носи детето на Даниъл в утробата си, всичко ще се оправи.
Отново у дома, нейните желания започнаха да се превръщат във възможност. Хенриета седна на двора под портокаловото дърво и се замечта за детето си. Ръцете й почиваха, пазещи, на корема. Даниъл щеше да й прости и тези ужасни дни щяха да останат в миналото.
Но и през следващите дни нищо не подсказваше, че ще има прошка. Даниъл се опитваше наистина да разгледа случая безстрастно, да прецени направеното от нея като детински инат на засегнато момиченце, на който човек можеше да реагира снизходително, но и с подобаваща строгост. Въпреки това не можеше да отпъди мисълта, че постъпката на Хенриета е във въпиющо противоречие с основните задължения във всеки брак. Една съпруга не бива да шпионира своя съпруг, още по-малко да донася наученото на врага. Знаеше, че тя е неопитна и непокварена. Но нали я мислеше и за честен човек, който би се ужасил дори от подобна мисъл. Вместо това жена му измами най-безсъвестно доверието му, за да се добере до тайните телеграми, а с това потъпка такива човешки стойности като благоприличие, уважение и чест. Напразно се бе опитвал да потърси извинение в нейното детство. Та нали Хенриета бе осъзнала ясно грозотата на постъпките си. Не си представяше как би могъл един ден отново да й има доверие и възможно ли беше отсега нататък да живеят в хармония?
Даниъл се държеше с Хенриета с дистанцирана учтивост и се премести да спи в малкото помещение до спалнята. Едва поглеждаше жена си, затова не забеляза промените, които предизвикаха в нея отчаянието и самотата. Хенриета отслабна и пребледня. Въпреки първоначалното си решение, тя се оттегли от обществото, вкопчена в надеждата, че ще може да съобщи скоро на Даниъл новина, която ще й спечели прошката му.
Една сутрин маркиза Айтона й донесе покана от нейно кралско величество за концерт в нейния дворец на другия ден. Отказ беше възможен, само ако Хенриета беше на смъртно легло. Налагаше се следователно, да се примири с мисълта, че колкото и зле да се чувства, налага се да отиде. Сега пак се замисли над първоначалния си план, който се провали така катастрофално. Нима трябваше заради това да се откаже от целта си? В кратките секунди, преди Даниъл да я изненада, тя бе успяла да прочете няколко реда от писмото на краля. Злото беше сторено. Следователно какво щеше да загуби, ако се опита още веднъж да направи нещо добро за Даниъл, въпреки че той никога няма да го свърже с нея?
— Маркизо, аз мислих междувременно за краткия ни разговор — подхвана тя предпазливо и тутакси забеляза, как в очите на гостенката й проблесна любопитство.
— Наистина ли, доня Хенриета?
Но какво всъщност бе успяла да прочете? Нещо за пристигането на пратеник на парламента в испанския двор… Можеше ли това да е от значение? По всяка вероятност испанският крал го знаеше отдавна и в такъв случай защо му трябваше да го чуе още веднъж и от Даниъл?