— Всеки път се учудвам — заопипва тя почвата — как куриерите на крал Чарлз успяват да доставят посланията му на толкова отдалечени места. — Тя отпи от шоколада и усети как в тялото и във вцепенения й мозък се завръща живот.
— Да, наистина е достойно за учудване — съгласи се маркизата. — Предполага се, че крал Чарлз разполага с добре функционираща информационна система. Сигурна съм, че знае нещо за дипломатическата дейност на убийците на неговия баща… дали изпращат посланици, да речем.
Значи това било! Испанският двор искаше да знае доколко е осведомен крал Чарлз. Беше абсолютно невъзможно по този въпрос Даниъл да бъде попитан направо или дори да се изтръгне от него та макар и дискретен намек. А докато той пази в тайна получаваната информация, дотогава и залата за аудиенции на испанския крал ще остане заключена за него.
— Трябва да се предположи, че лорд-протекторът Оливър Кромуел и парламентът желаят да получат признание от европейските владетели — забеляза сдържано Хенриета.
— Е да — измърмори маркизата. — Това се предполага. Впрочем как напредва мисията на вашия съпруг, доня Хенриета?
— О, за съжаление не толкова бързо, колкото се беше надявал — отговори Хенриета с фалшива усмивка. — Негово католическо величество е толкова зает и няма време да приема посетители.
— Да, но той се вслушва в съветите на нейно католическо величество, защото тя е много умна жена — каза многозначително маркизата, — освен това използва много внимателно влиянието си. Убедена съм, че можем да я склоним да помогне на сър Даниъл в мисията му.
— Би било толкова мило от страна на нейно величество! — каза Хенриета. — Ако съм разбрала добре съпруга си, крал Чарлз е много разтревожен от дипломатическата активност на парламента. Мисля, че щеше да се безпокои по-малко, ако имаше реална представа за нейния обхват.
Тя махна внимателно конче от дантелата на ръкава си.
— При тази изолираност в Хага… се оказало много трудно да се разбере към кого се обръщат специалните пратеници на парламента… Горе-долу така разбрах мъжа си. — Тя вдигна очи с невинна усмивка. — Мисля, че съпругът ми е упълномощен също да установи дали негово католическо величество очаква такъв пратеник. Да знаете случайно нещо по този въпрос, госпожо? Ако можех да доставя на съпруга си такава информация, това сигурно щеше много да го впечатли и той би ми оказвал, несъмнено, за в бъдеще още по-голямо доверие.
Това би трябвало да е достатъчно убедително, помисли си Хенриета и за пръв път от много дни насам се почувства малко по-доволна. Ако крал Чарлз не желае испанците да научат нещо от изпратената от него информация, тя също допринесе те сега да се лутат съвсем на тъмно.
Гостенката измърмори, че не била посветена в този род информация, но доня Хенриета трябвало да използва ума си, да си държи очите и ушите отворени, за да научи много неща, които могат да са от полза за нейния съпруг.
— Мисля, че вече донякъде го сторих — каза откровено Хенриета.
Маркизата се задоволи да се усмихне и да кимне.
— За толкова млада жена сте много умна, скъпа.
— Много ми провървя на учители — отговори язвително Хенриета.
Когато гостенката си тръгна, доброто настроение на Хенриета не се задържа за дълго, и тя се озова отново обгърната от горещата, потискаща тишина в къщата. Чу, че Даниъл се прибра и сърцето й се сви при мисълта за хладния поздрав, който щеше да й отправи.
Даниъл влезе в малкия салон.
— Имала си гостенка?
— Маркиза Айтона. Предаде ми покана за концерт при кралицата.
Може би цяла минута Даниъл я наблюдава мълчаливо, а Хенриета копнееше за него, умоляваше за една усмивка, за искрица любов в черните очи. Но изразът на лицето му не се промени.
— Чух, че семейство Трутън напускат Мадрид. Ще потеглят по мекия път за Сан Себастиан, а от там ще продължат с кораб за Франция.
— О! Знаеш ли кога тръгват?
Той сви рамене.
— Предполагам в края на седмицата. Потеглят малко внезапно, но едва наскоро разбрали за възможността да продължат от Сан Себастиан за Франция. Редно е да отидеш да се сбогуваш с госпожа Трутън.
— Да, разбира се — съгласи се Хенриета със същия безличен тон. — Ще отида след ден или два. — Имаше чувството, че ще се задуши в тази атмосфера на непримиримост, сред която пред нея, в облика на нейния съпруг, стоеше някакъв съвсем чужд човек, затова побърза да тръгне към вратата, преди да избухна в плач.
Даниъл въздъхна и я проследи с поглед, докато тя не затвори вратата зад себе си. Ще може ли да превъзмогне някога това разочарование? Не можеше да я наказва до безкрайност по този начин, но засега не беше в състояние да промени нещо. Гневът и притеснението му не бяха отслабнали ни най-малко. Може би щяха да се почувстват по-добре, ако напуснат този град, в който той е сякаш в кафез. Безполезността на това присъствие в Мадрид и унижението на подобна безсмислена ситуация, само задълбочаваха разочарованието му от неговата съпруга, която, въпреки нейната импулсивност, бе смятал за честна и откровена.