Даниъл прекара вечерта в малкия салон, приготвяше се за аудиенцията при крал Филип. Знаеше, че ще има само този, един единствен шанс да изложи желанията на своя господар и трябваше по някакъв начин да убеди испанския монарх, че финансовата му помощ за създаването на нова армия няма да е хвърлена на вятъра. Трябваше да нарисува розова картина на това какви помощи крал Чарлз вече получава от другаде. Трябваше да съобщи, че шотландците вече очакват с нетърпение кралят да дойде и застане начело на полковете си, да убеди в пълния крах на новата конституция на Кромуел и хаоса след войната, да разкаже за екзекуцията на Чарлз Стюарт. За нещастие Даниъл не знаеше доколко такава оптимистична картина отговаря на действителността. А когато човек не е напълно убеден, много му е трудно да убеди други хора.
Тази нощ Хенриета почти не мигна и още преди да почне да се разсъмва, вече беше облечена. Взе кошницата, измъкна се от стаята, после по стълбата и отмести много внимателно тежкото резе на портата.
В стаичката си над кухнята синьора Алваро, икономката, чу стъпки в двора и скочи от леглото, уплашена да не са крадци. Но когато надникна през прозореца, видя само лейди Дръмънд, как се промъква с кошница в ръка през портата.
Сеньора Алваро беше наблюдателна жена и отдавна беше забелязала, че между сър Даниъл и съпругата му нещата не вървят добре. В къщата вече не се чуваше смях и сеньорът спеше сам в малката стаичка. Като кимаше замислено и си мърмореше нещо, икономката изкачи с решителни крачки стълбата към стаите на господарите.
14
— Боже милостиви! Хенриета, горкичката ми, разбира се, че ще дойдеш с нас. В каретата има достатъчно място, нали Джон, пък и ти реши на всяка цена да яздиш. — Бетси се обърна живо към своя малко тромав съпруг, който бе изслушал мълчаливо задъханите обяснения на лейди Дръмънд.
— Но разбира се! — поклони се учтиво Джон Трутън. Радваме се, че можем да ви услужим, лейди Дръмънд.
— Ах, думи нямам да ти кажа колко се радвам, че ще пътуваме заедно — изчурулика, предоволна, Бетси и се качи в каретата, където дойката вече се беше настанила с бебето на ръце.
Пътуването ще е безкрайно дълго, мислеше си тревожно Хенриета, докато се отпускаше на кожената седалка до бавачката. Но тя нямаше друг избор, а след като се отдалечат от града, който й донесе толкова нещастия, ще се почувства, може би, по-добре. Но утехата беше слаба.
Конете удряха нетърпеливо с копита калдъръма пред къщата на Трутънови. Кочияшът се качи на капрата. Двамата конници, които щяха да бранят пътниците при евентуално нападение, заеха местата си от двете страни на каретата. Джон Трутън хвърли последен поглед на празния двор и на багажа на покрива на каретата. Стиснала пръсти, Хенриета въртеше скромната златна халка, заменила пръстена на Даниъл с неговия печат, после енергично преглътна буцата, застанала на гърлото й. В същия миг зърна съпруга си да препуска към площада на катедралата.
Беше гологлав и личеше, че се е облякъл набързо. Шарфът му беше вързан накриво, ризата разкопчана. Но острите линии на устните и брадичката, силната уплаха в погледа издаваха, че в момента изобщо не го интересуваше, дали е подходящо облечен.
— А, Дръмънд, искате да се сбогувате със съпругата си. — Джон Трутън, който тъкмо яхваше коня, поздрави непринудено новодошлия.
— Тъкмо обратното — отговори Даниъл. — Къде е тя?
— С Бетси и децата. — Трутън измъкна крак от стремето. — Нещо не е наред?
Даниъл се престори, че не е чул въпроса, отиде до каретата и отвори вратичката.
— О, сър Даниъл, каква чудесна изненада! — възкликна Бетси. — Сигурно искате да се сбогувате с Хенриета. Не мога да ви опиша колко се радвам, че тя ще пътува с нас.
Даниъл сякаш не беше чул нито думичка от брътвежа на Бетси. Гледаше само жена си.
— Това не се налага — каза той спокойно.
На Хенриета всичко й се струваше само сън, тя седеше неподвижно и не можа да отрони нито дума.
Даниъл погледна тясното, пребледняло от отчаяние сърцевидно личице, големите тъмни очи, в които се четяха мъка и страх, и изпита угризения на съвестта. Потънал в собствената си мъка, не беше забелязал колко дълбоки са и нейните рани толкова дълбоки, че да я доведат до това отчаяние. Беше време да й прости, а някой ден сигурно щеше и да забрави.
— Ела — каза той и протегна ръка.
Тя преглътна и сякаш постепенно осъзнаваше отново къде се намира.
— Мисля, че ще е все пак по-добре да замина с Бетси, дори ако вече си получил по-добри новини.