В това отношение е напълно права, помисли си Даниъл. Просто не бе пожелал да разбере мотивите за непочтената й постъпка.
— Значи наистина имаше намерение да ми се изповядаш, елфичке? — Когато тя мълчаливо кимна, той се засмя облекчено. — И все пак постъпката ти беше безкрайно безотговорна, Хари, не съм ли прав?
— Да, зная — съгласи се тя веднага.
— Убеден съм, че никога няма да повториш нещо подобно — каза предпазливо Даниъл.
Ужасеният поглед на Хенриета беше достатъчно красноречив отговор.
— А сега един последен въпрос: Защо, за бога, след като вече знаеше какво иска кралицата от теб, не дойде веднага при мен, а вместо това се опита сама да се справиш с всичко?
Хенриета отвори учудено широко очи, смаяна от толкова наивния въпрос.
— Но нали щеше да е прекалено просто.
— Просто — измърмори Даниъл. — Да, естествено. Отговорът беше ясен. Колко глупаво от моя страна.
Хенриета го наблюдаваше недоверчиво.
— Исках да ти докажа, че и аз притежавам талант за интриги. Не съм глупавото детенце, за каквото ме имаш, Даниъл.
— Това не е вярно — възрази усмихнато Даниъл. — И все пак ти си едва на шестнайсет, миличко, а на този свят има неща, които още не си опознала.
— Няма и да ги опозная, ако не ми дадеш възможност.
— Сигурно имаш право. — Даниъл хвърли поглед на часовника. — По дяволите, вече е осем, а в десет трябва да съм на аудиенция при краля!
— Е, значи е подействало! — Хенриета плесна неволно с ръце и лъчезарна усмивка пропъди потиснатия й израз от последните трудни дни.
— Какво е подействало? — Даниъл почна да се преоблича, защото за аудиенцията при Филип II искаше, разбира се, да е подчертано елегантен и да направи впечатление.
— Ами планът ми, разбира се. Забравих да ти кажа какво намекнах на маркизата при посещението й.
— Казвай, бързо! — Даниъл слушаше разказа й за разговора с маркизата и не вярваше на ушите си. — Ама ти наистина си ужасно хитро човече — каза той най-сетне.
— Правилно ли постъпих?
Даниъл кимна.
— В този случай и аз щях направя съвсем същото.
— И си доволен?
Той кимна пак.
— В противен случай щях да съм едно неблагодарно чудовище.
Хенриета отпусна преплетените си пръсти и се загледа втренчено в тях.
— В такъв случай ще приемеш, може би, че за в бъдеще ще е по-добре да ме държиш в течение на работите си?
— Моля за вашето разрешение да ви докладвам, госпожо, че сте много хитра лисица — заяви откровено Даниъл. — Да, проумях, че няма да е умно да не те посвещавам в проблемите си. Но се надявам и ти да си проумяла, че е глупаво да имаш тайни от мен, независимо от това колко безкористни са причините за това.
— Не бих могла да понеса още веднъж изминалите дни отговори Хенриета и му протегна ръка. — Нито да чуя още веднъж ужасните неща, които каза за мен.
Даниъл пое ръката й и я целуна.
— Постъпих жестоко с теб, елфичке и те моля да ми простиш.
Хенриета му отправи изпълнен с молба поглед.
— Искам да се махна оттук — каза тя. — Тук господстват измама и фалш, и всичко е някак изкривено. Искам да се върна в Хага и да ти родя дете.
Даниъл се засмя.
— Тези желания не са неизпълними. Но не настоявай прекалено на изпълнението на второто. — Той докосна с върха на пръстите си нейните устни. — Много ли беше разочарована, когато разбра, че не си бременна?
— Мислих, че си забравил.
— Не, скъпа, не съм забравил нашата нощ в градината. Но хайде да изчакаме още малко. Ще е по-добре детето ни да се роди у дома. Лицето му помрачня. — Бог ми е свидетел колко силно желая детето ни да се роди в Глийб Парк, където е неговият дом. Тази ужасна война няма ли най-сетне да свърши? От близо десет години в Англия вече не цари мир.
— Няма ли да се наложи да потеглиш отново на война?
Хенриета потръпна при мисълта какво би означавало това. Досега беше избягвала да мисли до какво ще доведе неминуемо откритата подкрепа на Даниъл за каузата на краля. Даниъл ще трябва да потегли отново на война.
Сякаш, за да го потвърди, той каза предпазливо:
— Нали знаеш какво ми предстои. Верен съм на каузата на нашия господар, а трябва да се решим и на последен опит.
— Но ако крал Филип откаже помощта си?
— Тогава ще трябва да се справим и сами.
Мисля, че не бих преживяла неговата смърт, помисли си Хенриета, но се възпротиви храбро на тази възможност.
— Искаш ли да закусиш, преди да тръгнеш за двореца?
— Само малко хляб със сирене и глътка бира.
— Ще ти донеса. — Докато слизаше в кухнята, си мислеше за това колко се е променила от времето, когато, още съвсем млада, се впусна презглава в битката при Престън, жадна единствено за приключения и емоции. Сега подобна перспектива я изпълваше със страх, не за себе си, защото бойните полета вече не бяха за нея, но за нейните близки, за Даниъл, но също и за Уил, и децата.