Тази нощ широкото легло вече не беше безлюдната пустиня от последните безрадостни дни. Когато се гушна в прегръдките на Даниъл, Хенриета усети топлина и сигурност. Странно, но този път не жадуваше за дива страст, за пламенна чувственост, а за силата на неговите ръце, интимността на неговото тяло и тихото му дишане. Грижи, проблеми, тъжни спомени, всичко изчезна и прегръдката му и даде нови сили. Хенриета се усмихваше щастлива в топлия мрак, той беше вече заспал, но тя продължаваше да се наслаждава на аромата на неговата кожа, натиска на силните му нозе и яките мускули на неговите бедра.
Седмица по-късно те напуснаха Мадрид и можаха да донесат в Хага уклончивия отговор на испанския крал.
15
— Господин Озбърт, време е Елизабет да си ляга. — Стегната и старателна както винаги, госпожа Киърсот стоеше на прага на трапезарията. — Ан се качи горе още преди час.
Лизи отвори уста да възрази, но се отказа. Погледът на възпитателката подсказваше ясно, че отговорът й няма да е много мил. Лизи погледна умолително Уил с надежда, че той ще се застъпи успешно, но тази вечер той беше необичайно разсеян и изобщо не й обърна внимание. Затова тя се плъзна нацупено и омърлушено от мястото си на перваза.
— Желая ви лека нощ, господин Озбърт. — Лизи направи официален реверанс и тръгна към вратата.
В същия миг през прозореца, широко отворен в тази мека септемврийска вечер, долетя шумът на колела по калдъръма. Безкрайно любопитната Лизи изтича към перваза и се наведе навън.
— О, това са татко и Хари, връщат се! — извика тя и скочи възбудено на перваза. — Татко! Татко!
Току-що слязъл от каретата, Даниъл се обърна сияещ към къщата.
— Лизи! Лизи! — извика той също като дъщеря си, изтича до отворения прозорец и свали с бързо движение момичето. След няколко сърдечни целувки, той я сложи на земята и Лизи веднага изтича при Хари, да й стопли сърцето с любвеобилното си посрещане.
— Къде е Нан? — Даниъл прекъсна със смях целувките, прегръдките и неспирното бъбрене.
— Вече е в леглото…
— Не, не съм! — сърдитият вик долетя от горния етаж, където Нан се беше надвесила опасно от прозореца и махаше въодушевено с двете си ръчички. — Бях вече почти заспала, да бяхте пристигнали пет минути по-късно, щеше да се наложи да ме будите.
— Внимавай! Идвам при теб! — Даниъл изтича в къщата и хвана в силната си прегръдка на долното стъпало на стълбата по-малката си дъщеря, която едва не се спъна в полите на нощницата.
— О, ама и Хари е тук!
Даниъл се загледа с доволна усмивка в сцената на сърдечно посрещане, която последва, а после се обърна към Уил, застанал в очакване до отворената врата на стаята.
— Уил, как сте?
— Горе-долу, сър Даниъл. Толкова се радвам да ви видя здрав и читав. — Уил пое протегнатата ръка. — На децата им лисвахте много.
— Да и те на нас. Толкова месеци бяхме разделени.
— О, Уил, ето те и теб! — Хенриета се освободи от прегръдката на децата и се приближи бързо към него. — Радвам се да те видя!
Сърдечният й поздрав беше съвсем естествен израз на приятелските им отношения, но Даниъл установи със съжаление, че сцената не му допадна, нещо съвсем неоправдано, защото двамата бяха като брат и сестра.
В края на краищата децата бяха сложени най-сетне отново да си легнат, а завърналите се пътешественици седнаха заедно с Уил да хапнат.
— Колко е хубаво да си си отново у дома! — Хенриета огледа с въздишка на облекчение трапезарията с тъмна ламперия. — Не можеш да си представиш колко е горещо в Испания. Като във фурна. — Тя си взе от пастета от змиорка и подаде чинията през масата.
— Но сигурно е било и вълнуващо, нали?
Хенриета погледна виновно Даниъл.
— Да, понякога, но общо взето ни беше отегчително и неудобно, пък и нещата не вървяха както се бяхме надявали, нали Даниъл?
— Доста често — потвърди домакинът и напълни чашата на Уил. — Но което е минало, е минало. — По-добре ти ни разкажи, Уил какво ново тук.
Уил сви рамене.
— За поражението на шотландската армия при Дънбар сигурно вече сте чули.
— Не, не сме. — Ножът на Даниъл падна със звънтене на масата. — Кога?
— В началото на този месец — отговори Уил. — Шотландската армия е претърпяла огромни загуби и е била обърната в бягство, а англичаните са загубили само трийсет човека.
Новината беше твърде значима, за да оправдае равнодушния тон, с който Уил я бе споделил. Хенриета забеляза колко рязко са очертани устните му, колко напрегнат погледът. Хенриета допусна инстинктивно, че тази потиснатост е причинена не само от тежката политическа ситуация.