Выбрать главу

— Какво те тормози, Уил?

Той леко се изчерви.

— Как ти мина през ума? Нищо ми няма.

Съвсем доскоро Хенриета щеше веднага да го притисне да каже истината. Но сега съобрази, че на Уил сигурно няма да му е приятно да си излива сърцето в присъствието на Даниъл и реши да изчака да останат сами.

— А какво става с краля? — попита Даниъл. — Знаете ли доколко това поражение е повлияло на намеренията му?

— Говори се, че имал намерение да замине за Шотландия, за да окуражи с личното си присъствие шотландците да се вдигнат още веднъж срещу Кромуел. Ако успее, в Англия ще дебаркира армия от верни на краля бойци.

— А в противен случай… ще се наложи роялистите да демонстрират силата си и без подкрепата на шотландците.

Хенриета потрепери.

— Защо трябва да рискувате живота си, щом шансовете за успех са толкова малки?

— За бога, Хари! — възкликна смаяно Уил — говориш като жена. Не допусках, че мога да чуя такова нещо от теб.

— Да, жена съм, — извика Хенриета — а не глупаво дете, което мечтае за приключения.

Даниъл се усмихна.

— Ех, понякога си и това… малка елфичке.

Следващия следобед Хенриета влезе в трапезарията твърдо решена да разбере защо Уил е толкова потиснат. Уил още закусваше и мило я поздрави. Хенриета седна срещу него, облегна лакти на масата, опря брадичка на преплетените си пръсти и погледна сериозно приятеля си.

— Какво те тормози, Уил?

Дълбока въздишка последва този въпрос и Хенриета мълчаливо зачака.

— Влюбен съм — изрече най-сетне Уил и се изчерви, притеснен от такова признание.

— В Джулия, нали? Така и предположих. — Хенриета скочи, заобиколи тичешком масата и прегърна бурно приятеля си.

— Как тъй си предположила? — Все още изчервен, Уил се опита енергично да се освободи от прегръдката й.

— Ха! Ами то си пролича от първия миг… как само се гледахте… — отговори Хенриета. — Нали затова настоях да останеш тук, у нас, нали знаех, че Джулия ще идва да вижда децата… Колко се радвам, че успях!

— За съжаление грешиш, Хари. Да, ние се обичаме и често се срещахме тук, във вашия дом, но нейните родители сложиха край на всичко.

— Но защо, за бога?

— Защото съм не повече от син на земеделец и затова недостоен за тяхната дъщеря.

— Ами те за какво се мислят? — възкликна Хенриета, възмутена от такова високомерие. — Обеднели благородници в заточение! Господи, направо е смешно! — Тя се разхождаше нервно из стаята. — Ти говори ли с тях?

— Разбира се. Държах се съвсем коректно, поисках от лорд Морис ръката на Джулия, осведомих го съвсем откровено колко земя притежавам, какви перспективи имам, от какъв произход съм… Нашият род е поне също толкова стар, колкото и техният — добави той с подновена енергия. — Но той не само категорично ми отказа, но и ни забрани да се виждаме. Джулия не бива да ми пише и вече излиза само придружена от майка си. Какво да правя, Хари? Вече не мога да живея без Джулия. Но лорд е лейди Морис са непоколебими, а Джулия не може да им се противопостави, нали разбираш.

— Открито, разбира се, не — каза замислено Хенриета. Но тайничко… Още този следобед ще се отбия у тях. Да видя какво мога да направя за вас.

Когато съпругът й влезе в стаята, тя рязко се обърна, за да не привлече вниманието му към разговора й с Уил. Сър Даниъл вече беше посетил двореца и осведоми двамата за последните събития. Кралят бил вече твърдо решен час по-скоро да отплува за Шотландия.

— Аз няма да го придружа — добави Даниъл, — а ще остана на първо време в Хага и ще поема, заедно с още неколцина, свикването на нова кралска армия. Тя трябва да е готова да потегли, веднага щом стане необходима.

— Необходима за какво?

— За да се съедини с възраждащата се шотландска армия и да нападне войската на Кромуел — отговори спокойно Даниъл.

Хенриета мълчаливо потрепери. Даниъл я прегърна през раменете.

— Наближава краят на престоя ни във Фландрия. Скоро ще дишаме отново английски въздух. — Той я погледна сериозно. — Елфичке, радваш ли се, че ще се върнеш у дома, в Кент.

— Ще се радвам, ако ми бъде дадено време Кент да стане мой дом — отговори Хенриета. — Бяхме там само няколко седмици, после отидохме в Лондон, а от там заминахме за Хага. В Кент имах чувството, че там е твоята родина, но не и моята.

— И занапред ли ще си остане така?

— Не, няма, — увери го Хенриета — и всичко много ще се промени, защото нашите отношения сега са толкова различни.

— Хъм — измърмори Даниъл. — Така е.