— Той за нищо на света няма да ни позволи. Никой мъж с чувство за отговорност не би го допуснал.
— Ох, мили мой — въздъхна Хенриета. — Всичко се нареждаше толкова хубаво. А се оказа, че никога не съм се проваляла така зле — нито с домакинството, нито с децата или с нещо друго… — Тя млъкна и се изчерви. Колкото и близък да й беше Уил, не можеше да споделя с него всичко. Толкова се беше надявала скоро да забременее. Това, че Даниъл също го желаеше я убеди най-добре, че той я има вече за разумна, зряла жена. А пък тя за малко да измами отново доверието му, защото беше действала този път по-импулсивно, по-лекомислено, по-безотговорно от когато и да било.
— Грешката е моя, не твоя. Ще обясня на Даниъл.
Хенриета поклати глава.
— Може да съм безразсъдна глупачка, Уил, но не съм страхливка.
Тази вечер Даниъл свари жена си потисната и напразно се мъчеше да я развесели. Насочи внимателно разговора към Уил. Бил убеден, че младежът има ядове, но те сигурно биха могли да му помогнат.
Хенриета сдържа с мъка сълзите си. Тя наистина не заслужаваше такъв съпруг и никога не го бе заслужавала. Как можеше този мъж, толкова мил, толкова внимателен, толкова весел, как можеше да намира нещо хубаво в нея? За никого освен за Уил не е била дори симпатична. Навярно всички други имаха право, само Даниъл и Уил грешаха.
Тя си легна рано, зави се, отчаяна, с одеялото с надеждата, че ще заспи, преди Даниъл да дойде. Разбира се не успя. Когато малко по-късно Даниъл влезе в стаята и нежно погали топлата й кожа, не срещна обичайния страстен отговор.
— Хари?
— Вече заспивам — измърмори тя във възглавниците.
— О, това обяснява всичко — каза той в очакване на сподавения смях, който следваше всеки път веселите му забележки. Но той не последва. — Няма ли да може поне да се гушнем? — предложи той.
— Не зная защо би гушнал тъкмо мен — измърмори тя тихо. Всъщност нямаше намерение да направи признанията си още днес, но нещата изглежда й се изплъзваха.
— Какво си забъркала пак? — попита Даниъл с примирено спокойствие и запали още една свещ.
— Не става дума за нещо, което съм забъркала, а което бях на път да забъркам. То и онова, което успях да свърша, вече е достатъчно лошо. — Облекчението от това, че успя да свали товара от съвестта си, беше по-голямо отколкото Хенриета бе очаквала. То надмина дори страха от това как ще реагира Даниъл на постъпката й.
Тя седна и прегърна колене. Украсената й с панделки нощна шапчица стоеше накриво върху гъстата й червено-руса коса. Погледна плахо Даниъл в лицето.
— Доста голяма каша съм забъркала.
— Бог да ми е на помощ — измърмори той, хвърли няколко цепеници в огъня и пламъците се вдигнаха високо. — Хайде, да сложим край и на това.
Хенриета му разказа всичко, от време на време гласът й изневеряваше, още повече, че примирението, изписано на лицето му, се смени отначало с недоумение, за да стигне най-сетне до откровено негодувание.
Бурята избухна с приглушена сила, за да не бъдат превърнати заспалите обитатели на дома в свидетели на драмата. Хенриета продължаваше да седи превита на две и въпреки че гневните му думи я нараняваха, усещаше невероятно облекчение. Беше се страхувала да не изпита отново студеното му, мълчаливо презрение, но вместо това я заливаше гневът на ядосан съпруг. Виж та, като се разсърди, става доста красноречив, мина й през ума.
Разказът на Хенриета беше прост, ясен, без разни увъртания за извинение или обяснение. Сега тя чакаше словесният поток да поотслабне, преди да се осмели отново да вземе думата. Когато конското най-сетне свърши и Даниъл се надигна с тихо проклятие от ръба на леглото, тя подхвана защитата си.
— Бих желала и аз да кажа нещо. — Гласът й прозвуча, слабичък, но решителен, в потискащата тишина.
Даниъл се изправи до долния край на леглото и я загледа, все още ужасно гневен.
— Ако решиш сега да ми разказваш как си искала само да помогнеш на тези двамата, ще ти дам един последен шанс, Хенриета. Но ако злоупотребиш още веднъж с това извинение за неприятностите и кашите, които си забъркала, ще изгубя веднъж завинаги всяко търпение.
Хенриета преглътна. Перспективата беше наистина обезсърчаваща.
— Не, друго исках да кажа — възрази тя и задърпа ресните на завивката. — Исках да те попитам, как мислиш, имат ли родителите на Джулия право да забранят на двамата да се вземат, ръководени от толкова жалки и ограничени представи… в края на краищата по каквито и да било причини. Те се обичат истински, а миналата нощ и ти каза, че е престъпление да се разделят двама души, които истински се обичат.
Даниъл свъси мрачно вежди.
— Не ми приписвай някакви думи, Хенриета. Казал съм го, без да се замислям и то в много подвеждащо състояние.