— Но все пак ги каза — настояваше упорито тя, — и не само го каза, но и го мислеше. А пък аз просто не желая да приема, че лорд и лейди Морис имат право да разделят Уил и Джулия, само защото не са достатъчно добре осведомени за семейството на Уил и смятат, че е недостоен за тяхната дъщеря. Откакто са в изгнание, Джулия вече няма зестра. Какво друго може да даде на един мъж освен любовта си?
— Дори това не е извинение за твоята лекомислена и своеволна намеса. Джулия е малолетна и под опеката на баща си… както ти под моята опека. О, божичко!
— Лорд и лейди Морис, както и Уил могат след няколко месеца да са мъртви — извика Хенриета. — Има ли смисъл да се вкопчват в остарели представи? Как могат да пречат на щастието на младите, заради някакви отживели представи и то във време, когато светът наоколо им се разпада? — Тя вече не приличаше на нахокано дете и беше коленичила в леглото. — Добре разбирам, че съм те поставила в ужасно неприятно положение и те моля от сърце да ми простиш. Беше наистина толкова необмислено от моя страна. И въпреки това не мога да остана със скръстени ръце и просто да наблюдавам как правят Уил и Джулия без всякаква причина толкова нещастни. Кой може да каже къде ще сме всички ние след половин година?
На този въпрос Даниъл не можеше да даде задоволителен отговор. Той се наведе и угаси свещите.
— За тази вечер изприказвах предостатъчно по този въпрос. А сега да спим. Един господ знае какво ще кажа утре на лорд и лейди Морис.
Даниъл се събуди пръв и се загледа в спящата на възглавницата до него. Кичурите, които се бяха измъкнали изпод нощната шапчица, блестяха, златни, на първите слънчеви лъчи. Красотата на нежно очертаните устни, порозовелите от съня бузи, предизвикателното чипо носле — всичко това бе станало за него толкова близко и мило. Сега той ще се наведе над нея, ще целуне меките клепки, златният полумесец на миглите ще трепне, а кафявите очи ще го погледнат със сънено учудване и ще посрещнат новия ден. Тя ще го прегърне, ще го привлече към себе си за първата утринна целувка, а той ще потъне в топлия аромат на гъвкавото й тяло, ще приеме все още сънената й покана и ще се наслаждава на радостта, която тя ще изпита от това, че е приел поканата й.
Такава любов и взаимност е божия благословия, помисли си Даниъл, нищо, че жена ми си я бива от време на време да ме ядосва както никой друг. Отдавна беше загубил надежда Хенриета да се справи някой ден с тези свои внезапни хрумвания, които му носеха толкова неприятности. Бяха сякаш част от самата нея, а човек трябваше, изглежда, да приема наред с добрите, и неприятните страни в характера на любимия човек. Та нали и радостите, които тя му носеше, бяха много повече от разочарованията.
Сега се замисли за Уил и Джулия. Бяха толкова млади, на прага на живота си, живот, чийто край можеше внезапно да дойде, както Хенриета с право бе подчертала. Смъртта не настига човека само на бойното поле. Тя може да се появи и в облика на чума, на сипаница или на друго нещастие, с което съдбата преследва смъртните. Но беше убеден, че всяка мъка се понася по-леко, ако човек е познал и вкусил радостите на живота. Това убеждение е ръководило подсъзнателно и Хенриета в постъпките й. Той се надигна решително.
— Ставаш ли вече? — Хенриета още примигваше сънено над края на завивката.
— Забрави ли, че днес ми предстои да свърша нещо доста неприятно? — Спокойният му тон не издаваше какви мисли му бяха минали току-що през ума. Той разрови жаравата в камината и пламъците отново лумнаха високо. — И ти имаш дял във всичко това, тъй че ти предлагам да се измъкнеш час по-скоро изпод юргана.
Хенриета се надигна.
— Колко време смяташ да ми се сърдиш?
— Представа нямам — отговори той кратко. — А сега стани и се погрижи за топла вода. Като се облечеш, слез веднага долу. Имам задача за теб.
Хенриета направи гримаса. Какво ли си е наумил? Но настроението му не предразполагаше към по-нататъшни въпроси, затова тя се облече тази заран особено грижливо. Избра скромна синя рокля украсена само с бяла яка. Все пак панделките на ръкавите и воланът на фустата придаваха на тоалета известна кокетност. Тя среса косата си и я вдигна. Няколко непокорни къдрици се спускаха над челото. Въпреки това изглеждаше толкова скромна и смирена, като пуританка на път за църквата. Хенриета придаде и съответния израз на лицето си и слезе в трапезарията.
Даниъл вече беше приключил закуската и сега стана.
— Хенриета, искам да те помоля, след като закусиш, да доведеш тук приятелите си.
— Уил и Джулия? Тука?