— Това казах.
Хенриета преплете пръсти, както правеше винаги, когато се чувстваше потисната.
— Не мисля, че ще е добре да вземеш да им четеш конско — каза тя бавно. — На мен можеш, но то е друго, понеже съм ти жена…
— Е да, и затова прекарах половината нощ, дано разбера какво съм сторил, за да го заслужа — прекъсна я той.
Хенриета му хвърли кокетен поглед.
— О, според мен причината е, че си бил примерно момченце, никога не си шмекерувал, никога не си бягал от училище, нито си крал ябълки…
— Хари! — Даниъл прекъсна това ужасяващо изреждане на съвършенства. — Разбира се, че съм вършил всичко това. — И в същия миг му стана ясно какво си беше признал. — Ти си едно ужасно безсъвестно и лукаво същество! — възкликна той ядосано. — Хайде, иди ги доведи!
На Хенриета много й се искаше да попита с каква цел, но като за начало беше проявила достатъчно нахалство, затова се качи покорно горе да си вземе шапката.
Уил прие поканата с мрачно равнодушие.
— Сигурно ще иска да ми каже колко непочтено съм постъпил. За едно време може и така да е, но сега, когато всичко е толкова несигурно и надеждата да изпиташ щастие е толкова слаба, наистина не е грешка да искаш да го сграбчиш, докато още можеш. О, Хари, да знаеш само колко ми е тежко!
— Мисля, че на Даниъл това му е ясно — каза Хенриета. — Не зная какво смята да прави, но имам чувството, че иска да ви помогне. — Сама не знаеше, защо е толкова сигурна. Може би защото добре познаваше мъжа си, въпреки че още не й беше продумал нито дума за прошка.
Тя каза на Уил да отиде сам в дома й и се запъти към къщата на Джулия. Приятелката я посрещна, пребледняла и притихнала, с тъжно лице и кръгове под очите, но лейди Морис беше олицетворение на любезността.
— Очарована съм, че Джулия ще може да остане у вас, лейди Дръмънд. За нея ще е много по-приятно, отколкото да обикаля с баща си и с мен, още повече, че след последните новини от Шотландия, изобщо не знаем къде ще отседнем. Но негово величество желае съпругът ми да е край него. За него това е голяма чест — усмихна се тя самодоволно.
— Така е, госпожо — съгласи се Хенриета. С мъка сдържаше напиращото желание да отвори очите на това тесногръдо същество. Жената беше направо глупава със своите предразсъдъци на тема чест и положение в сегашните времена. — И тази чест води на бойното поле — погледна тя лейди Морис право в очите. — Всекиго, който иска да служи на каузата на краля.
По-възрастната сякаш се сепна за миг, ядосана от смелото и очевидно предизвикателство от страна на човек, който й дължеше почит и уважение.
После очите й се замъглиха и тя въздъхна:
— Да, права сте. Казахте истината, скъпа. Но Джулия ще ви служи за утеха, повече от сигурна съм.
Веднага щом обичайното време за посещение изтече, Хенриета се сбогува. Джулия получи разрешение да я придружи и двете излязоха от къщата.
Хенриета беше толкова погълната от трудностите на създалата се ситуация, че не почна да разпитва приятелката си защо е толкова потисната, а понеже се налагаше и без това да й съобщи нерадостни новини, почти не беше изненадана от упоритото мълчание на Джулия.
— Не зная защо трябва да те доведа у дома — каза тя, докато двете прекосяваха бързо улиците. — Уил също ще е там. Да беше се съгласила да те отвлече, той сигурно би могъл да го уреди и да избягате заедно. Можеше да те заведе при майка си, а тя сигурно ще те обикне. Тя беше винаги на моя страна, а реши ли веднъж нещо, отстоява с все сили убеждението си. А щастието на Уил е за нея над всичко.
Джулия мълчеше и Хенриета разбра, че не проявява ни най-малък интерес към нейното предложение.
— Страх ли те е от Даниъл? Не бива, Джулия. Той не смята за свое задължение да ти отправя упреци… Уил по-има от какво да се бои, защото двамата се познават от по-отдавна.
Очите на Джулия бяха плувнали в сълзи и тя поклати енергично глава.
Когато стигнаха къщата на семейство Дръмънд, врата широко се отвори и Уил, леко пребледнял, ги пусна да влязат.
— Всичко ще се оправи, мила — успокои я той и хвана Джулия за ръката. — Аз нали съм тук — добави той и подчерта с нежна целувка окуражителни си думи. — Ще намерим изход от тази бъркотия, обещавам ти.
Хенриета погледна през рамото му към Даниъл, който стоеше на вратата на стаята и явно нямаше намерение да прекъсва тази демонстрация на привързаност. Уил явно беше прекарал твърде неприятен час, но тя вече беше сигурна, че гневът на Даниъл е бил смекчен от обстоятелството, че младежът бе имал смелостта да поеме сам цялата отговорност.
— Хайде, влезте. — Сър Даниъл пусна тримата да влязат и ги наблюдава известно време без да каже дума. — Е, добре — изрече най-сетне. — Та как ще се измъкнем от тази каша?