Джулия се отпусна на един стол и избухна в сълзи.
— Господи, ако беше само това!
— Какво, за бога, искаш да кажеш? — И Хенриета приклекна до плачещата си приятелка.
— Аз… толкова ме беше страх, но не исках да тревожа Уил, освен това все още се надявах, но от вчера… Толкова ми е зле… Мисля, че чакам дете. — Джулия скри лице в шепите си.
— Но… как така… — Хенриета млъкна смаяна. Да, беше давала на двамата влюбени възможност да се срещат, но изобщо не беше помисляла как са използвали те всъщност времето си.
Тя погледна към Уил.
— Не разбирам как ти не… — Тя млъкна пак, защото осъзна, че Уил е бил не по-малко неопитен от Джулия и в своето невежество не е бил наясно за елементарните предпазни мерки, като тези, които бе прилагал например доскоро Даниъл. Погледна объркана и уплашена мъжа си.
— Е, браво — изрече той сухо, защото веднага разбра какво иска да каже съпругата му. — Предлагам да задържиш разсъжденията си за себе си. Защото едва ли ще са от голяма полза.
— Божичко, какво ли си мислите за мен, сър — вайкаше се Джулия, закрила лицето си с ръце.
Даниъл вдигна вежди.
— Какво си мисля за вашето поведение, детенце, няма никакво значение. Това е проблем на вашите родители, не мой. Каквото имаше да се каже по въпроса, вече го споделих с Хенриета, както и с Уил. А сега предлагам да насочим по-добре усилията си към намирането на изход от създалата се ситуация.
— Ще заведа Джулия в Оксфорд при майка ми — каза неуверено Уил. — Хари предложи…
— О, предложила е, значи? — намеси си Даниъл. — Всички много добре знаем, че умът на Хенриета прелива от бляскави, но твърде съмнителни и неизпълними идеи. Ще сторите добре, Уил, ако се поогледате за някое простичко и честно решение.
— Но какво? — Уил изглеждаше толкова объркан.
— Даниъл смята, че ще е по-добре да се опитате да кажете истината — обясни му Хенриета, — познаваше твърде добре възгледите на Даниъл и не се съмняваше в смисъла на казаното от него.
— Способна си да учиш, както виждам.
— Аз трябва да кажа на майка си, че съм загубила невинността си? — Джулия си пое мъчително дъх. — Да й кажа, че ще родя копеле? О, сър, та тя ще ме убие!
— Но няма да ти попречи да се омъжиш за Уил — заяви убедено Хенриета. — Тя само ще се радва, че детето ще се рода от законен брак.
— Ще отида да поговоря с тях — каза решително Уил. А ти, миличко, ще останеш тук, с Хари.
— Моите уважения за смелостта ви, скъпи Уил, но смятам, че трябва да спестим на лейди Морис този ужас. — Даниъл побутна с ръжена една цепеница в камината. — Запазете засега тайната си, Джулия, ще се постарая да получа съгласието на вашите родители, без да хвърляме и тази карта на масата. Ако след това се ожените час по-скоро, после никой няма да ви пита, дали детето ви не е видяло няколко седмици по-рано божия свят.
— Ти си решил да им помогнеш, Даниъл? — попита изненадана Хенриета.
Даниъл кимна и каза замислено.
— Бих го сторил от самото начало, ако някой си беше дал труда да ме посвети в тайните си.
Дълбоко тишина се възцари в стаята. Дори Джулия престана да хълца.
— Но такова решение е прекалено просто, нали Хенриета? — попита Даниъл със снизходителна усмивка.
В първия миг Хенриета не можа да намери думи. Беше се замислила защо, за бога, не й беше минало през ума да спечели за Уил подкрепата на своя съпруг. Родителите на Джулия ценяха много високо сър Даниъл и положително щяха да се вслушат в думите му. Той щеше убедително да представи и Уил, и семейството му, да обясни с какъв имот разполага и какъв е характерът му.
— Допуснах ужасна грешка — изрече тя бавно. — Моля те да ми простиш.
Даниъл вдигна вежди и се обърна към Джулия.
— Измийте си лицето, пък после ще видим какво може да се направи.
В пълно мълчание се запътиха към дома на лорд и лейди Морис. Когато ги поканиха да влязат, Даниъл умело предвари всички неприятни въпроси относно присъствието на Уил, при това придружен от тяхната дъщеря и родителите на Джулия се оттеглиха с двамата мъже в кабинета на лорд Морис.
Хенриета остана в гостната със своята разтреперана от вълнение приятелка. След един от най-дългите часове, които Хенриета бе прекарвала някога в очакване, ги поканиха в кабинета.
Луничките на Уил изпъкваха ясно на бледото му лице, Даниъл бе останал сякаш равнодушен, очите на лейди Морис бяха плувнали в сълзи, а съпругът й гледаше навъсено.
— Така, та, ако съм разбрал правилно, ти си решила, значи, да се омъжиш за младия Озбърт? — обърна се той рязко към дъщеря си. — И се опита по много елегантен начин да ни го наложиш с помощта на лейди Дръмънд, така ли?