— Било е наистина непростимо — побърза да се намеси Даниъл. — Разбирам все пак защо Хенриета се е оставила да бъде въвлечена във всичко това. — Той отиде бавно до камината, в която гореше ярък огън. В гласа му имаше толкова много топлота, че всички в стаята мълчаливо го слушаха. — Любовта е най-скъпоценното нещо в нашия живот и, мисля си, рядко щастие, особено в брака. При уговорките около браковете тя обикновено не се взема предвид. — Погледът на Даниъл се спря за миг на Хенриета, която го слушаше възхитена. — На мен това щастие ми бе отредено на два пъти. С първата ми жена ме свързваше дълбоко чувство, на което само смъртта можа да сложи край. — Той погледна крадешком към лейди Морис и разбра, че думите му са направили необходимото впечатление. Лицето й вече не беше напрегнато.
— Не очаквах — продължи той — някой ден да позная същото щастие. Знаех, че ще се оженя втори път, но допусках, че ще е брак по разум, че ще трябва да съм доволен, ако децата ми намерят любеща майка. Така и стана, но аз получих повече… много повече…
Хенриета осъзна, че попива думите му с почти болезнено напрежение, че бузите й пламтят, а очите й са пълни със сълзи.
— Любовта, — продължи Даниъл със същия глас — любовта, която намерих за втори път е още по-силна от първата. Не мислех, че е възможно, но е така. — А сега — той се обърна към родителите на Джулия. — Уверявам ви, че сега никога не бих попречил на децата си да познаят такава любов… особено, ако са подарили сърцето си на човек като Уил Озбърт. Не бих се поколебал да му дам ръката на някоя от дъщерите си и зная, че неговите родители ще посрещнат с отворени обятия съпругата му.
Даниъл стисна за няколко секунди замислено устни и никой не наруши мълчанието.
— Много ви моля да вземете предвид още нещо — изрече той най-сетне съвсем бавно. — Уил се присъедини към каузата на краля, също като нас двамата, Морис. Той ще се бие за него и може да падне в някое сражение, както и ние, Морис. Не е време да отлагаме щастието за по-късно, щом то ни е намерило.
Той се отдалечи от камината, до която бе стоял през пялото време.
— Ела, Хенриета, нека оставим приятелите си насаме с проблемите им.
Хенриета отърси вцепенението, което я държеше в плен като паяжина. Та Даниъл беше изказал пред тези почти непознати хора най-съкровеното си, за да помогне на Уил и Джулия, беше заявил съвсем открито колко силно обича съпругата си. А тя не беше и помислила да му се довери, да му разкаже всичко и да го помоли за помощ. Беше й наистина мъчително да го осъзнае.
Отново на улицата, тя трябваше да направи няколко бързи крачки, за да го настигне, но щом го забеляза, той веднага тръгна по-бавно.
— Просто не мога да си обясня защо не ти казах нищо — измърмори тя.
— Беше твърде необмислено от твоя страна.
— Но причината не беше, че нямам доверие в теб.
— Не, в това съм сигурен.
Продължиха пътя си в мълчание. После Хенриета колебливо попита:
— Даниъл, ти наистина ли мислиш всичко така, както го каза… че… че толкова много ме обичаш?
— Да, всяка дума, която казах, беше истина. Но не по-малко дълбоко съм убеден и в следното: Ако ме поставиш още веднъж в толкова мъчително положение, цялата любов на този свят няма да ти помогне!
На Хенриета не й мина подходящ отговор през ума и тя си замълча. Но след няколко минути пъхна предпазливо ръка между пръстите на Даниъл.
Даниъл се взря в тясното личице на младата си жена, която му хвърляше закачлив поглед. Кафявите й очи сияеха от радост, а на красивите й устни беше разцъфнала неустоима, нежна усмивка.
— Лошо момиче! — каза той. — Питам се дали някога ще се промениш? — Той поклати глава. — Всъщност мисля, че изобщо не го желая. — Отново поклати глава след това безумно, но толкова искрено признание.
17
Дори лунен лъч не прорязваше тъмнината, когато френската рибарска лодка се удари леко в пясъчния бряг на заливче в Южна Англия. Шестимата пътници слязоха безшумно на сушата. Само лек шепот прекъсна непрестанния ритмичен плисък на вълните.
— Влязла ми е вода в обувката! — Жалният възглас накара всички на трепнат.
— Тихо, Лизи! — Въпреки че беше прошепната, заповедта беше не по-малко строга. Даниъл вдигна детето и го пренесе на сухия пясък. — Хари, потърси с децата подслон в някоя пещера, докато разтоварим с Уил багажа.
Хенриета хвана двете момиченца за ръка.
— Ела, Джулия! — Приятелката я последва, уморена и натежала.
На завет в пещерата, Хенриета изу мокрите обувки на малките.
— Като донесе татко ти вашия багаж, ще ви обуя сухи обувки.
— Студено е, — изхлипа Нан — и ме е страх.