Хенриета прегърна момиченцето, за да го успокои.
— Няма от какво да се боиш. — Но всички знаеха, че не е така.
— Ето, това е всичко. — Даниъл стовари торбите на пясъка. — Рибарят иска веднага да поеме обратно.
— Питам се само в кой вързоп са дрехите на децата — запита се Хенриета, загледана в кожените торби. — Лизи трябва да сложи сухи чорапи, иначе ще настине.
— Искам да си идем у дома — отново изхлипа Нан. — Тук е студено и тъмно, и аз съм уморена.
— Защо не можехме да останем с госпожа Киърсот в Хага? — измърмори Лизи. Като всички уплашени и сънени деца, пак беше забравила с какво въодушевление посрещна новината, че и тя може да отпътува с възрастните. Сега седеше умърлушена на пясъка и си дърпаше чорапите.
— Тогава би ти се наложило да ходиш с госпожа Киърсот по два пъти на ден на църква — закачи я Хенриета. — Хайде, бъди добро дете. Още малко и ще си легнеш в креватчето.
— Стига посланието ми да е успяло да намери Том — каза Даниъл, загледан загрижено в тъмнината.
— Аз ще се кача на скалите — предложи Уил. — Може пък да го видя от там.
— Внимавай, Уил — гласът на Джулия леко трепереше и тя беше притиснала ръка към сърцето си.
Съпругът й нежно я целуна.
— Да, много, много ще внимавам — каза само той и изчезна в посока на скалите.
Даниъл отвори една бутилка и я подаде на Джулия.
— Отпийте една глътка. Ще ви стопли отвътре. — Джулия отпи малко от шишето и го подаде на Хенриета. Но тя поклати глава.
— Не, по-добре да не пия, може пак да ми прилошее.
Даниъл се мъчеше да скрие тревогата си. Нежното мъничко същество, което тя носеше в утробата си още не проявяваше признаци на живот, но бременността вече създаваше на Хенриета доста неприятности и докато прекосяваха канала с олюляващата се малката лодка, се бе чувствала много зле. Големите й очи бяха хлътнали дълбоко, обградени от тъмни сенки. Въпреки това се държеше храбро и бодрият й глас не издаваше колко изтощена е всъщност.
Хенриета седеше до двете момиченца и им показваше мидите, които намираха на пясъка на слабата лунна светлина, сякаш всичко беше най-обикновен излет, а тя предава преспокойно на децата познанията си за природата.
— О, сър Даниъл! Благодаря на бога, че пристигнахте живи и здрави!
Чул познания дрезгав глас, Даниъл се обърна с въздишка на облекчение.
— Том! Трудно ми е да ти кажа, колко се радвам да те видя. Значи посланието ми все пак те е намерило?
— Да, получих го преди два дена, а господин Уил се озова горе на скалите в същия миг, в който и аз — прошепна Том и хвана ръката на Даниъл. Погледна към събралата се групичка. — Ей, момиченца, какво сте се оклюмали. — Той ги потупа по бузките, като човек, прекарал с тях целия си живот.
— Премръзнали са и са капнали, Том — каза Хенриета.
Том спря върху лейди Дръмънд дълъг, внимателен поглед.
— То и вие не изглеждате много добре — измърмори той навъсено.
Хенриета се усмихна. Трябваше да мине доста време, докато Том приеме брака на Даниъл с това своеволно момиченце.
— Още не познаваш госпожа Озбърт, Том — каза тя и побутна Джулия напред.
Том наведе глава за поздрав.
— Както гледам, през последните няколко месеца всички са били доста енергични.
Джулия се изчерви, но останалите трима възрастни, свикнали с прямотата на Том, тихичко се засмяха.
— А сега да побързаме да се махнем оттук, Том — прошепна Даниъл. — Очаква ли ни някъде кола?
— Да. — Том сложи Нан на раменете си, грабна две кожени торби и пое към тясната пътека между пещерите.
Даниъл сложи Лизи на гръб, взе и своята част от багажа. Уил грабна останалото и подаде ръка на Джулия. Хенриета си запретна полите и се закатери пъргаво по стръмната пътека. Даниъл се подсмихна. В четвъртия месец, уморена и капнала след повръщането, справяше се все пак и без ничия помощ.
Каруцата с два коня стоеше в сянката на къпиновия плет.
— Чифликът е само на две мили от тук — измърмори Том. — Аз ще водя конете.
И в тъмното животните се движеха сигурно по тесния коловоз, въпреки че след горещото лято земята беше напукана, корава и суха. Слаба светлина замъждука в далечината и конете, в очакване на храна и сушина, сякаш ускориха крачка.
Хенриета седеше на дъното на колата, опряла гръб в дървените ритли. Нан спеше в скута й, Лизи се беше облегнала на рамото й.
— Наближаваме ли? — прошепна отмаляло Джулия. — Така ужасно друса.
— О, да — съгласи се Хенриета и се опита да смени позата, без да събуди децата. — Мисля, че е ей там, пред нас. Тя надникна през процепите. — Даниъл?
Той приближи веднага.
— Искаш да ми кажеш нещо, миличко?