— Не. — Тя поклати глава. — Още много път ли има?
— Светлинката ей там. Зле ли те раздруса?
Хенриета направи гримаса.
— Ти си по-добре, ти се разхождаш.
Това беше неговата Хари — нищо не можеше да я сломи. Своеволна, готова за кавги, понякога безразсъдна, но винаги смела и безкрайно привлекателна. Той отметна, засмян, кичур коса от челото й.
— Още малко и сме там.
Колибата беше с пръстен под. Прозорчетата бяха без стъкла. Но имаше одеяла, огън, а над него котле със зеленчукова чорба. Децата почти не се размърдаха, когато ги завиха с одеялата и заспаха направо на пода като в легло с балдахин.
— Яж, Хари. — Даниъл напълни една паница с чорба. Трябва ти нещо топло. — Спокойно, но енергично настоя тя да хапне нещо. — По време на пътуването не можа да задържиш нищо.
Хенриета потръпна при спомена.
— Стомахът още ме боли, а гърлото ми пламти. Мисля, че изобщо не мога да преглъщам.
— Но трябва. — Той седна до нея, потопи лъжица в супата и я поднесе към устните й. — Хайде, не ме карай да ти се разсърдя, скъпа.
Хенриета преглътна покорно и усети как топлата супа мина благотворно през гърлото й, стопли й стомаха. Даниъл се зарадва, че тя хвана сама лъжицата и скоро изпразни паничката.
— Така, а сега можеш да легнеш да спиш.
Хенриета се остави покорно да я увият в одеяло.
— А ти няма ли да поспиш? — измърмори тя до устните му, когато той се наведе да я целуне. — Толкова ми е самотно сама под одеялото.
— След малко, но трябва преди това да обсъдя с Том плана за утре.
Хенриета спеше дълбоко, когато Даниъл си легна до нея. Той я прегърна покровителствено и усети колко крехко е малкото й телце. Щеше ли да намери тя сили да посрещне онова, което я очакваше? Толкова често си бе задавал вече този въпрос и не бе намирал отговор. Но този въпрос трябваше да си постави в сегашните времена всеки, защото решителната битка беше започнала.
В отговор на коронясването на краля в Скоун Кромуел беше опустошил шотландските равнини и бе напреднал към Пърт, за да откъсне при Стърлинг кралската армията от нейните подкрепления. През пролетта и лятото хора верни на краля бяха стигнали тайно до шотландските брегове и сега бяха на път да се съединят с армията на Чарлз. Даниъл изчака в Хага, докато не получи известие, че младият крал е преминал начело на войските си границата с Англия и сега напредва в южна посока. Още на другата заран Даниъл и Уил щяха да потеглят, за да се присъединят към него. Тогава техните жени и деца трябваше да се справят сами, докато всичко отмине.
Тези мисли го държаха буден почти до разсъмване и още при първите слънчеви лъчи той вече беше на крака. Отдръпна се внимателно от Хенриета, стана, отиде до вратата и пое дълбоко английския въздух със силния му аромат на море и сол. Това беше неговата страна и каквото и да станеше, той не беше способен да издържи цял живот в заточение. Сега искаше да се сражава още веднъж за своя крал и, ако е казал господ, после да се върне у дома си, независимо от това дали страната ще пъшка под игото на парламента или ще може да диша свободно, защото кралят отново държи скиптъра си.
— За какво мислиш?
Гласът на Хенриета го откъсна от мислите му. Тя стоеше зад него и търкаше сънените си очи.
— Тежки размисли?
— Е да. — Той я прегърна през рамо и я привлече към себе си. — Как се чувстваш днес?
— Добре. Само леко ми се повдига.
— Нормално.
— Сигурно. — Хенриета вдигна леко рамене. — Само дето е малко неприятно.
— До довечера ще сте в Глийб Парк. Там ще можеш да се настаниш удобно и да си починеш.
— Да — беше всичко, което Хенриета му каза в отговор.
Даниъл усети първото, вече толкова добре познато, тревожно предчувствие.
— Хенриета, нали ти обясних съвсем точно какво трябва да направиш, нали?
— Да — отговори тя.
— Би ли го повторила, моля те — накара я той, загрижено. — Искам да съм сигурен, че си ме разбрала правилно.
— Отиваме с Джулия и децата в Глийб Парк. Джулия ще роди там някъде през двете идни седмици. При всяко затруднение ще моля Франсис за помощ. На път за военния лагер на краля Уил ще се отбие при родителите си, ще им съобщи за женитбата си и за предстоящото раждане. След което госпожа Озбърн ще потегли, разбира се, час по-скоро за Глийб Парк. Децата и аз ще останем там, защото ще можем да получаваме по всяко време новини за хода на войната. — Хенриета си изпя тихичко урока, без да се запъва.
— Точно така. И няма да се отклоняваш нито на йота от моите указания, нали ме разбра?
— Много добре — отговори тя със същия равен тон. — А сега не е ли време да събудим децата? Колкото по-рано потеглим, толкова по-добре.