Даниъл можеше само да се съгласи с нея, но чувството за тревога не го изоставяше. Хенриета беше мила и спокойна, когато вързаха отново торбите и ги натовариха на каруцата.
— Нали знаеш пътя? — попита загрижено Даниъл. Джулия и Уил никакви не се виждаха. Навярно се разделяха някъде насаме. Двете момиченца вече седяха със сериозни личица на раздрънканата каруца. Разбираха значението на това сбогуване и сякаш предчувстваха бъдещите събития. Том, който щеше да тръгне със сър Даниъл и с Уил, оправяше такъмите на впрегатните коне.
— Ще поема по шосето за Ешфорд, а после за Хедкорн обясни спокойно Хенриета. — От там ще продължа вече по коларския път. — Изведнъж се засмя с предишната си лукава усмивка. — Съмняваш ли се в мен, Даниъл? Има си и предимства да минаваш за малко шантава, после хората не са чак толкова потресени от неочакваните ти приключения.
Даниъл пое с две ръце лицето й, целуна жена си продължително и много нежно, пое аромата й, усети под пръстите си мекотата на брадичката и бузите й. Кога ли щеше да я прегръща отново така? Но този въпрос не биваше да си задава.
— Обичам те, елфичке — прошепна той. Ръцете му галеха лицето й, раменете, бедрата. А после, с решително движение, той вдигна Хенриета и я сложи на каруцата.
— Ще пазиш добре и себе, и нашето дете, нали? — каза Даниъл и й подаде юздите.
— Ще пазя всички. Не се тревожи.
— Имам ти доверие. — Даниъл се обърна към децата, които се вкопчиха в него. Беше му толкова тежко от това болезнено сбогуване.
Уил беше пребледнял като платно, докато помагаше на разплаканата Джулия да се качи в каруцата.
— Грижи се за нея, Хари — помоли той настойчиво. — Просто не зная как ще го понеса…
— Естествено — каза старата му приятелка и го погали по бузата. — Но и ти се пази. — След това, без нито дума повече и без да се обръща, тя дръпна юздите, изцъка с език и потегли с каруцата по тесния път.
Даниъл гледаше подире й, докато тя не се скри зад един завой. Неговата малка Хари беше понесла на гърба си огромен товар от отговорности. Но за него нямаше друг изход, а и тя го бе поела без да мърмори, беше се превърнала в осъзнала дълга си млада жена. Онова мило детенце, което все забъркваше някоя каша, когато се заловеше да помогне да близките си, сякаш беше изчезнало. Изпълнен с тъга от раздялата и неизвестното бъдеще, той прокара ръка пред очите си, преди да яхне коня и да потегли.
Вече се свечеряваше, когато Хенриета мина между двете каменни колони на входа за Глийб Парк. Веднага си спомни за първото си пристигане тук, за радостта на децата, че баща им се е върнал от война… Щеше ли да има ново радостно завръщане?
— Още малко и сме си у дома — каза тя весело на Нан, седнала до нея на капрата.
— Не виждам пушек. — Лизи проследи с поглед алеята от входа до къщата, чиито червени керемиди блестяха на слънцето. — Обикновено в кухнята винаги гори огън.
Хенриета усети тревога. Нещо не беше наред. Навсякъде личеше запустялост. По алеята беше избуял буренак, чемширеният плет не беше подкастрен. Преди да тръгнат за Хага, всичко беше в пълен ред. През тези две и половина години на тяхното отсъствие къщата и дворът бяха явно много занемарени. И къде ли е управителят господин Херълд?
Хенриета спря каруцата пред входната врата, скочи от капрата, свали децата, после помогна и на Джулия да слезе. Децата се затичаха към вратата и Лизи я заудря силно с големия месингов чук. Отвори им старица с чорлава побеляла коса, мръсна престилка и раздърпана рокля.
— Но това е старата Джени — измърмори Хенриета. — Та тя всъщност още преди три години се оттегли на почивка. — Тя побутна старата настрана. — Къде е Сюзън Джейтс?
— Ами… госпожо… тя е при болната си сестра — отговори старата, сепната от заповедническото държане на господарката си.
— А кой изобщо е още тук? — Хенриета влезе в антрето и видя ужасена дебелия слой прах, помътнялата дъбова ламперия и мръсния каменен под. Какво ли щеше да каже Даниъл, ако можеше да види любимия си роден дом в такова състояние?
— Само аз и старият Джейк — измърмори бабичката. — То и защо ли да има някой тук, след като семейството замина и никой не знае, дали изобщо ще се върне някой ден?
Сега на Хенриета всичко й стана ясно. Приходите от имотите бяха предостатъчни, за да се поддържа всичко в ред и да се изплащат заплатите на ратаите и слугите. Но след като котката вече не е в къщата, мишките са почнали да танцуват по масите.
— Къде е господин Херълд? — извика тя на старицата.
Управителят отговаряше за всичко, защото той заместваше Даниъл през време на неговото отсъствие.
Лизи, Нан и Джулия гледаха смаяни тази напълно преобразена Хенриета, която обикаляше запъхтяна къщата и двора, изливаше с блеснали от гняв очи и висок глас недоволството си. Когато чу най-сетне, че управителят е от шест седмици на легло, болен от подагра, тя се обърна към децата.