— Хенриета — подхвана тя предпазливо, след като пое от снаха си виното и парчето торта. — Трябва да се позамислиш, че не е редно жената да не се подчинява на желанията на своя съпруг. Без да говорим за това, колко безразсъдно ще е да прекосиш в тези времена сама страната, за да се присъединиш към войската на краля.
Хенриета поклати глава.
— Не, Франсис, това не е лудост. Даниъл е в опасност и аз трябва да съм при него, независимо от това какво би ми казал.
Навярно и Даниъл би се видял принуден да приеме с въздишка това простичко обяснение. Франсис помълча малко, после попита:
— Ами децата?
— Ще ги заведа в Лондон при Доркас. Тя ще се грижи за тях като за свои собствени.
— Аз бих ти предложила…
— Не се тревожи. — Хенриета сложи ръка на ръката на зълва си. — Зная, че сега не си в състояние.
— Заминаваме за Лондон! — извика Лизи. — Никога не съм била в Лондон.
— Не си била, защото баща ти смяташе, че Лондон не е подходящо място за деца — заяви Франсис и погледна съпругата на Даниъл.
Но на Хенриета думите й не направиха никакво впечатление.
— Времената са тежки и човек трябва да прави каквото се налага.
Малко по-късно лейди Еликът си отиде. Беше разбрала, че нито увещания, нито възражения ще откажат Хенриета от намерението й. Впрочем при сегашните обстоятелства никой нямаше и правото да я спира. Ако е писано Даниъл да остане жив след последното сражение в тази братоубийствена гражданска война, той сам ще реши как да реагира на толкова предизвикателното поведение на съпругата си.
На другата заран Хенриета се събуди от вик, който едва приличаше на човешки. Скочи объркана и в първия миг не можа да разбере къде е. После осъзна какво трябва да се е случило и хукна боса и по нощница към стаята на Джулия.
— О, Хари — изпъшка Джулия. — По-ужасни болки не можеш да си представиш.
— Откога си така?
— От часове… Не исках да безпокоя никого, докато не почне, но сега вече… Тя извика пак и се вкопчи в ръката на Хенриета. — Страх ме е, Хари.
Мислите минаваха с мълниеносна бързина през главата на Хенриета. Детето идваше твърде рано. Всички се бяха надявали, че докато дойде време за раждането, госпожа Озбърт ще е вече тук. А сега тя трябваше да действа сама. Тъй като нейната мащеха се беше грижила да увеличава семейството всяка година, Хенриета знаеше какво се прави. Тя изкачи бързо стълбата до таванските стаи, където спеше прислугата, раздруса един от спящите ратаи.
— Тичай бързо до селото и доведи бабата, хайде!
После събуди слугините, за да има достатъчно гореща вода и се върна отново при Джулия, за да е до нея в тези трудни часове.
— Остани, моля те! — Джулия се вкопчи уплашено в ръката на Хенриета, лицето й беше разкривено от болка. — Мисля, че вече раждам. Не ме оставяй сама, Хари.
Хенриета си пое дълбоко дъх и се опита да овладее паниката, която заплашваше да я обземе. Тя отметна завивката. Детето щеше да се появи на този свят с или без помощта на хора със знания и опит. А тя ще направи всичко необходимо, за да се роди здраво.
Отмаляла, но щастлива, Джулия държеше на ръце новородения си син. Хенриета галеше главичката с нежен тъмен мъх и дълбоко в себе си малко завиждаше на Джулия, която, вече загърбила болките на раждането, притискаше към гърдите си едно здраво синче и умиротворено се усмихваше. Как ли щеше да мине всичко при нея, пет месеца по-късно? Ще има ли нейното дете тогава все още баща? А малкото момченце на Джулия? Тя целуна нежно приятелката си и докосна с върха на пръстите си челцето на малкия.
— Искаш ли да му станеш кръстница, Хари?
— С радост… нали отговарям все пак по някакъв начин за него.
Джулия се усмихна.
— Уил искаше да го кръстим Робърт. Ти какво ще кажеш?
— Мисля, че трябва да се казва така, както е пожелал баща му. Интересно, и той ли ще е червенокос?
— Бебето тук ли е? — Развълнуваният шепот долиташе през леко открехнатата врата, през която двете момиченца надничаха със широко отворени очи към леглото в ъгъла.
— Да — отговори Хенриета и им кимна да влязат. — Вие как разбрахте?
— Аз чух шума — каза важно Лизи. — Нали беше същото и когато се роди Нан.
Децата нададоха радостни възгласи, когато Джулия им показа гордо новороденото. После Хенриета вдигна Нан на ръце.
— Джулия трябва сега да си почива. Довечера ще можете отново да я посетите. А сега, марш от тук и двете!
Хенриета също излезе от стаята. Слънцето беше вече високо в небето и тя имаше още толкова много работа преди да потегли за Лондон. Но сега госпожа Озбърт сигурно щеше скоро да е тук.