— Виж ти… — и сър Даниъл направи пренебрежителен жест. — Щом вие сте я открил, значи и кръглоглавците много скоро ще се появят.
— За мен нямайте грижа — заяви Хенриета. — Аз ще остана тук, защото на мен кръглоглавците няма нищо да ми направят.
— Госпожице Ашби, моето търпение не е безгранично.
Уил погледна тъжно Хенриета, която сведе покорно глава.
— Сър Даниъл, тя наистина не може да се прибере вкъщи. Вие не познавате нито сър Джералд, нито лейди Ашби, нейната мащеха.
Даниъл навъси чело.
— Наказание за бягството си тя вече е заслужила. Не можете да го отречете. От бой с пръчки ли я е страх?
— Има и по-лошо от пръчките — каза Хенриета и размени с младежа многозначителен поглед.
Даниъл въздъхна.
— Е, добре, ще определим по-късно крайната цел на нашето пътешествие. Тъй или иначе трябва най-напред да поемем всички заедно на юг. Имате ли кон, господин Озбърт?
Но още преди Уил да успее да отговори, селянката влезе в кухнята, бяла като платно.
— Войници, сър — каза тя задъхано. — Кръглоглавците! Джейк каза, че били само на 500 ярда оттук, на главния път. Ще дойдат, ще ни подпалят покрива над главите, ще отведат кравата… — Гласът й трепереше. — За бога, сър, вървете си час по-скоро!
Даниъл кимна в знак на съгласие.
— Имате право, госпожо Фийлдинг, крайно време е. Хенриета, ще е най-добре да обуете отново панталона си за езда. Ще ви кача на моето седло. Къде е вашият кон, господин Озбърт?
— Вързах го зад мелницата, сър, заедно с коня на Хенриета. Той още си стоеше в хана.
— В такъв случай всичко е наред. Но момичето още няма сили да язди само. Поемете юздите на нейния кон. А сега, дете, побързайте да се преоблечете. — Докарайте бързо конете обърна се той към Уил. — Том да напълни чантите на седлата, вие можете да му помогнете, Уил.
Покорен и малко пооблекчен, Уил побърза да излезе от къщата. Момичето посегна към една риза, която селянката й беше ушила от вехта дреха на Джейк и подхвана дълга реч.
— Сър Даниъл, зная, че ви дължа голяма благодарност за приятелското ви отношение към мен, но сега трябва да се откажа от по-нататъшните ви грижи за мен. Уил и аз няма да ви натрапим тежестта на своето присъствие. Ще си проправим сами път до Лондон.
— Но щом целта ни е една и съща, не е ли по-разумно да останем заедно? — възрази разумно Даниъл. — Можем да сме си взаимно от полза. Ще бъде дълго и опасно пътуване без опитен водач. — Той вдигна с два пръста брадичката й. — Имайте доверие в мен — каза спокойно. — Няма да допусна да ви се случи нещо лошо.
Как изобщо можа да изрече такова нещо, да поеме такъв товар? Та той не носеше никаква отговорност за Хенриета Ашби. Но думите бяха дошли от само себе си и дори да се опиташе, просто не можеше да се въздържи от това обещание.
В големите кафяви очи проблесна изненада и дивата, отчаяна решителност изчезна от бледото лице.
— Нали няма да ме върнете у дома?
— Няма да допусна да ви се случи нещо лошо — повтори Даниъл.
Тя вдигна недоверчиво вежди.
— Но как ще го предотвратите, ако се озова отново у дома? Баща ми може да прави с мен каквото си пожелае, понеже съм негова дъщеря.
— Не съм чак толкова сигурен.
Убедеността, с която бе изрекъл тези думи, разтревожи Даниъл. Момичето беше казало самата истина. На какво основание можеше той да възразява на пълноправното господство на един мъж в неговото семейство? Но вече беше дал обещанието и се надяваше, че като му дойде времето, ще намери и начин да го изпълни. Момичето продължаваше да го гледа със смесица от доверие, надежда и съмнение. Даниъл я целуна усмихнат по ъгълчето на устната, убеждавайки сам себе си, че е същата нежна утеха, с която би успокоил Лизи или малката На, ако имаха нужда от повече самочувствие. И все пак, изглежда, не беше съвсем същото.
— Обуйте пак панталона за езда — каза изведнъж много сухо и се извърна. — Нямам никакво намерение да кисна тук в очакване на кръглоглавците.
Хенриета се поотдалечи, обу си панталона и натъпка ризата в него. Лицето й пламтеше и тя изведнъж не можа да намери думи. Уил често я беше целувал, но след това никога не се беше чувствала така — така възпламенена и възбудена. Но може би треската й се връщаше?
— Конете са оседлани — извика Уил от двора.
— Идваме — отговори Даниъл. — Трябва да се отдалечим колкото може повече оттук — обясни той на Хенриета. — Надявам се, че ще издържите.
Три часа по-късно Хенриета трябваше да признае, че силите й са на свършване. Беше яхнала като мъж едрия черен кавалерийски кон и се опитваше с все сили да не се вкопчва в широкия гръб на Даниъл. Отначало лекият тръс беше дори приятен, но сега, когато умората скова мускулите и сухожилията й, момичето се чувстваше като в прииждащ прибой, а болките в рамото вече ставаха непоносими.