Госпожа Озбърт, която пристигна на другия ден, беше по-малко сдържана от лейди Еликът, когато Хенриета й каза, че иска да потърси мъжа си, следвайки барабаните на войската.
— Не ставай смешна, Хенриета — каза тя остро и си върза престилка през широчката талия. — Като жена, съзнаваща дълга си, ти ще останеш тук и ще чакаш съпругът ти да се върне. А сега ме заведи при снаха ми и внучето ми.
— Кога видяхте Уил и Даниъл? — Хенриета изобщо не си направи труда да продължи да обяснява колко необходимо е да изпълни замисъла си.
— Преди няколко дена. И двамата бяха много добре, само дето Уил много се тревожеше за жена си. — Тя изкачи енергично стълбата, следвайки Хенриета. — Сър Даниъл поръча да ти кажа да бъдеш търпелива и да не губиш кураж.
— А накъде препуснаха?
— Към Уорстър. Негово величество и войската са на около три дена път от там и отрядите на Кромуел се придвижват в същата посока. Очаква се битката да стане някъде наблизо. — Обяснението бе дадено със спокоен тон. Госпожа Озбърн беше свикнала да понася несгодите на десетте години гражданска война. Нейният съпруг се беше оттеглил междувременно от редовете на бойците, но синът беше заел неговото място. А съдбата на жените беше да очакват завръщането на съпрузите си, търпеливо и без да губят надежда.
Уорстър… на около шестдесет мили от Оксфорд… и на същото разстояние от Лондон. Ще може ли да се озове там навреме, преди битката да е почнала? В Лондон сигурно ще разбере повече. Потънала в мислите си, Хенриета отвори вратата към стаята на Джулия.
— Я виж кой е тук… Майката на Уил.
Хенриета видя усмихната как госпожа Озбърт прегърна силно снаха си, как проля разчувствано сълзи над внука си и веднага се залови да се грижи за него. Джулия беше в сигурни ръце и вече нямаше да има нужда от приятелката си.
Извикаха Лизи и Нан, двете поздравиха учтиво гостенката и излязоха. Госпожа Озбърт констатира доволна, че имат добро държане и правят чест на своя баща.
— Струва ми се, че всичко е наред, мило дете — заяви доброжелателно госпожа Озбърт. — Винаги съм знаела, че в случай на нужда човек винаги може да разчита на теб. Но съпругът ти каза, че си бременна и ми се струва, че е време да помислиш вече и за себе си.
— Точно това мисля да направя, госпожо Озбърт. Утре заран ще замина за Лондон.
Тихичко скимтене откъм люлката спести на госпожа Озбърт необходимостта да възрази на толкова необичайното за нея противоречие.
— После ще поговорим за това — каза тя бързо и се наведе над внука си.
— Елате — каза Хенриета и изведе децата от стаята. — Сега искам да си съберете нещата. Лизи, знаеш какво ще ви е необходимо, нали? Но не слагайте много дрехи, защото ще вземем само два коня. Ще кача Нан на седлото до мен.
— През целия път до Лондон ли ще яздим? — Очите на Лизи заблестяха при изгледа за такова приключение.
— По време на пътя ще почиваме една нощ. Но още в зори ще трябва да продължим. В имението нямаше човек, комуто да може с чиста съвест да повери децата. Госпожа Озбърт и Джулия щяха да се върнат в Оксфордшир, веднага щом Джулия бъде отново в състояние да пътува. А тъй като госпожа Озбърт се бе отнесла с пренебрежение към плановете й, Хенриета не искаше и да я моли да се погрижи за момичетата.
Няколко дена по-късно Хенриета и заверените й дъщери пристигнаха, капнали от умора, но здрави и читави, в Лондон. Когато Лъдгейт Хил остана зад тях, сърцето на Хенриета заби учестено от страх. Досега беше отбягвала да се замисля какво ще прави, ако не намери Доркас в тясната пряка до Патърностър Роу. Но сега децата бяха на края на силите си. Нан, която седеше на седлото пред нея, спеше в прегръдката й, а Лизи с мъка се държеше изправена на коня си. Най-сетне спряха пред познатата къща. Стълбището беше лъснато, прагът пометен, чукчето на вратата блестеше… Доркас явно си беше вкъщи.
Хенриета изпитваше странно чувство — сякаш се завръщаше у дома. Доркас, мъничка и бъбрива както всякога, я прегърна, целуна, надавайки весели възгласи децата и умората, и страхът веднага изчезнаха.
— Хари иска да иде да търси татко — каза Лизи. — Та ще трябва да поостанем при теб.
— Къде е сър Даниъл?
— С кралската войска — отговори Хенриета. — Искам да отида при него, но първо трябва да зная, че децата са на сигурно място.
— Спомням си предишния път — вметна Доркас, — когато не изпълнихте нарежданията на съпруга си, за да бъдете заедно с него. Сър Даниъл не беше много зарадван.
Екзекуцията на Чарлз Стюарт! Оттогава беше изминала цяла вечност. Хенриета поклати тъжно глава.