— Той сигурно и сега няма да ми се зарадва, но аз трябва да съм с него. Вече се чува, че ще има битка близо до Уорстър.
— Добре, добре — успокои я Доркас. — Но ви трябват поне два дена, за да стигнете до там. По-добре ще е да изчакате тук за още новини. Градските глашатаи са много заети тези дни. Непрекъснато правят разни съобщения… и повечето новини за доста мрачни — добави тя. — Английските граждански войски преминават на тълпи към Кромуел, само малцина са готови да се съюзят със шотландците… Наричат ги нашественици, въпреки че негово величество ги предвожда.
Верните на краля ще загубят и това сражение, каза си примирено Хенриета. Дълбоко в сърцето си го знаеше отдавна, сигурна беше, че и Даниъл мисли по същия начин. Но се чувстваше задължен, воден от безрезервната си преданост, да не изоставя владетеля, докато има и най-малката надежда. Само смъртта можеше да сложи край на този дълг… Само че Даниъл просто не биваше да умира.
— Не, ще препусна още утре за Оксфорд, Доркас. Не мога да седя тук със скръстени ръце и да чакам новините.
Хенриета тръгна на разсъмване, мина през тихите лондонски улици, излезе извън града и пое по шосето за Оксфорд. В Хенли научи, че сражението при Уорстър вече е започнало.
Не мога да понеса смъртта на Даниъл и затова той не бива да умира, повтаряше си тя отново и отново.
Разпитваше из селата, но нямаше нищо ново, само предположения. В полята ратаите стояха, облегнати мързеливо на вилите си, а жените клечаха, скупчени, по мегданите. Хенриета срещаше често фанатици-пуритани, които сипеха под открито небе огън и жупел срещу всеки, който участва в предателската, богохулна битка срещу божиите ратници. Слушателите мърмореха тихо и бяха явно неспокойни. На чия страна бяха всъщност — никой не можеше да каже.
В Оксфорд тълпи от хора се движеха безцелно по улиците. Носеха се ужасяващи слухове. От 1640 година този град винаги е бил на страната на краля. Огромните богатства на университета бяха потънали още през първите дни на войната в кралската хазна. Страх и надежда изпълваха сега въздуха и насочваха живота на хората.
— Не мога да понеса смъртта на Даниъл, затова той не бива да умира. — Хенриета си повтаряше тези думи непрекъснато, сякаш бяха молитва. На третия ден от пътуването конят й вече едва се държеше на крака от умора. Тя го насочи към малка страноприемница, пред чиято врата хладният, вече дъхтящ на есен въздух с леко скърцане полюшкваше табелата — тенекиена мечка. Застанал с клюмнала глава, жребецът едва дишаше през ноздрите. Изпълнена със съзнание за вина, Хенриета скочи от седлото.
Страноприемницата беше пълна с гости, но въпреки това се намери легло и за самотната пътничка, а също и място в конюшнята за капналото животно. Хенриета беше толкова уморена, че не й се ядеше, но се накара да хапне малко супа и хляб. През последните няколко месеца толкова я бе мъчило честото повръщане, а сега то ненадейно изчезна. Изглежда и тялото не можеше да се занимава едновременно с много неща. Страх, решимост, изтощение — не беше ли предостатъчно?
Хенриета потъна в тежък сън без сънища, без изобщо да чува хъркането на другата жена в стаята, трътлеста селянка, тръгнала при сестра си да се грижи за нея след раждане. Сражението при Уорстър интересуваше добрата, простичка женица само доколкото се боеше това да не и попречи да продължи пътя си.
Внезапният шум откъм улицата проникна в съзнанието на Хенриета. От съня я изтръгна първо викът, с който съседката й скочи от леглото.
— Бог да ни пази, какво има? Пожар?
Хенриета скочи от леглото и изтича до прозорчето, което гледаше към малката уличка Сейнт Джайлс. Огромна тълпа, половината полуоблечена, се беше устремила към площада пред църквата. От бъркотията до нея долетяха думите: Поражение… голяма победа… Бог да пази краля!
— Сигурно са новини за сражението — каза Хенриета на съседката си. С треперещи пръсти навлече роклята презглава и почна да я закопчава. После нахлузи обущата. След миг вече беше излязла от стаята, беше слязла тичешком по стълбата и сега стоеше до гостилничаря, застанал по риза и нощна шапчица пред отворената врата, втренчил поглед в тълпата.
— Какво е станало? — попита тревожно Хенриета.
— Глашатаят е вече на площада — отговори мъжът. Достатъчно скоро ще разберем.
— Не мога да понеса смъртта на Даниъл и затова той не бива да умира — прошепна Хенриета за кой ли път заклинанието си, докато се оставяше тълпата да я повлече.
На площада пред църквата градският глашатай се беше изправил на висок подиум и размахваше звънеца си. Звуците му прозвучаха заплашително в ушите на Хенриета. Мъжът най-сетне извиси глас.